Нищо не знаеш...

"Сега знам! Няма парфюм, който да ухае по-добре на кожата ми от аромата на твоите ръце. Няма други очи, в които така добре се отразява душата ми. Няма друго тяло, което да пасва идеално на извивките на моето. Сега знам! Лудостта ми си има име. Твоето. Не искам да оздравявам..."


"Как да нареждам сама коледни украси?
Искам да пия до там ... да незнам коя съм!
Искам пак двама да сме, но сама ще бъда!
Коледа идва без теб... и без теб си тръгва..."

Усещам как времето изтича между пръстите ми. Няма време. Тик - так, тик - так.
Мразя звука, идващ от препускащите часовници. Затова и винаги ги разкарвах от стаята ми или просто вадех батериите им. Тик - так, тик - так. Звукът им ме подлудяваше в нощите, които не можех да спря. В нощите, в които главата ми и без това беше на косъм да се пръсне от бясни мисли, проблеми и хипотетични решения. Нямах нерви за нищо, камо ли за проклетото тиктакане. Тик - так, тик - так.
Отвратително е усещането за липса на време. Когато изтърваш автобуса и ти се иска той да беше закъснял. Когато някой полива най - хубавата ти и любима блуза с кафе, а си мислел да станеш секунди по - рано. Когато някой се качва на влак, някакъв женски глас напомня за заминаването на влак еди кой си, от колувоз еди кой си, в посока еди коя си след еди колко си минути. Проблема не е в колувоза или номера на влака. Проблема дори не е в посоката. Проблема е в минутите, които знаеш, че текат и няма да можеш да задържиш ръката на любимия още минута, само още една минута...Тик - так, тик - так.
А една минута е само 60 секунди. И ако той си тръгне след 60 секунди, то това е най - краткото време на света. Но ако имаше време да впие устните си само за 60 секунди в твоите...То това би било цяла вечност...Тик - так, тик - так.
Защото докато той си тръгва, знам, че ще има хиляди, милиони, милиарди секунди без него...И това ме убива...същото толкова бавно и убийствено, както всяка частица от секундата, в която си нямам представа как е, къде е, с кого е...Жив ли е изобщо?!
Тик - так, тик - так.
Но когато имам само минута с него...дори секунди...Е най - убийствено колко бързо се изнизват...Тик - так, тик - так.
Знам, че той си отива.
Тик - так, тик - так.
Дори не от мен...Просто някой неща свърват. Като ваканцията, която разделя учениците и знаеш, че последния учебен ден е началото на 3 месеца без любимите съученици.
Тик - так, тик - так.
Но какво става, ако няма завръщане?
И ако никога повече не те видя? Времето ми с теб изтича...
Времето ми изтича...а с него и шансовете ми да не те изгубя завинаги...
Тик - так, тик - так.

Има толкова много неща, които искам да ти кажа...Но думите ще останат неизречени...ненаписани...
Има толкова много чувства, които чакат да бъдат показани...Е, ще си останат с чакането...

Има толкова много мисли, които тичат една през друга, надявайки се да бъдат споделени... Ще потънат някъде дълбоко в подсъзнанието ми. В изгнание...

Има толкова много любов, която иска да си проправи път през ледената ми обвивка. Нека се опита, аз ще си направя нова и желязна такава...

Има спомени, които искат да бъдат разказани....Ще се одавят в тишината....

Има мигове, които никога няма да бъдат забравени. Тях ще заровя дълбоко, в най - тъмните кътчета на душата ми. Те, както и аз, имаме страх от тъмното...Там, няма да посмеят да помръднат, няма да посмеят да кажат и дума, няма да съществуват...Може би няма да оживеят...

Има дни, които можеха да бъдат прекарани с теб. Краят им дойде, бройката им се изчерпа. Ще бъдат избутани от нощите, в които няма да мога да заспя...
Има сънища, които ми напомнят безмилостно за това, което никога няма да имам. Тях...Тях, ще запазя. Все нещо трябва да остане...
Има кошмари, в които те губя неизбежно и завинаги. Не че някога съм те имала. Но те се опитват да откраднат дори това, което съм нямала...

Има сълзи, които чакат да бъдат изплакани...и ще бъдат!

Има сърце, което мълчи. Защото няма правото да говори. И ще си мълчи.


Няма бъдеще.
За теб и мен.

Няма нито минало, нито настояще. Всичко се случваше единствено в главата ми.

Няма място в живота ти...за мен. И няма да намериш. Защото някой друг вече го запълва...
Няма смисъл да правя каквото и да било. Каквото можех, вече го направих. Ти си/беше на ход.

Нямам право да се боря за любов, обещана, отредена и определена за някой друг...

Няма надежда...
За мен...

За мен и теб...

За нас...


Понякога ми се искаше да съм невидима. Това, което човешкото зрение обикновено улавя, да пропуска мен. Да съм някъде, но в същото време и да не съм. Искам да мога да се промъквам безшумно и незабележимо покрай него. Да мога да усещам аромата на кожата му, а моето дишане да пробягва само като хладна тръпка по тялото му. Иска ми се да мога да го съзерцавам необезпокоявано – него и изяществото му, попито във всяка една негова клетка. Защото не можех да го зяпам просто така. Когато съм материализирана, както за нещастие съм винаги, трябва да внимавам колко продължително го гледам. Трябваше да следя дали съм с полуотворена уста заради удивлението и преклонението пред красотата му. Нямам право да го гледам като пълна глупачка, нефокусирано и изпиваща го с очи, обхождайки всяка негова извивка с поглед.
Иска ми се да съм невидима, за да мога да го слушам с часове. Как разговаря с другите, разбира се. Да слушам мелодичният му, изпълнен с интересни нотки глас би било достатъчно. Така или иначе не чувах думи, а ноти, подредени в красива композиция. Чувах музика, която ме разтапяше и обричаше на по – силни и по – дълбоки чувства след всяка нота.
Иска ми се да съм невидима, за да мога да наблюдавам всяко негово движение, мисъл, действие. Да мога да се наслаждавам на грацията и маниерите му, попити във всяко негово движение или стъпка.
Иска ми се да бях невидима, за да мога да го докосвам. Да очертавам с пръсти перфектните форми на лицето му. Фината му брадичка, сочните му устни, нежната му кожа, затворените му клепачи, когато спи. Боже, колко много исках да видя, как спи. Красив и уязвим, с почти детско изражение в съня си. Единственото, което той би усетил е лек полъх, обгръщащ тялото му. Без капка съмнение, че това може да са нечии пръсти, нечии ръце и докосвания. Моите ръце.
Иска ми се да знам какво се случва в главата му. Дали е същият хаос като в моята?! Едва ли. Мислите му със сигурност са перфектно подредени, ясни и определено не крещяха една през друга. Иска ми се да знам какво го вълнува, за какво говори с другите, какво говорят другите с него. Защото единственото, излизащо от устата ми в редките случаи когато разговарях с него, беше едно голямо нищо. Говорех нервно, объркано и притеснено. И естествено само празни приказки. Нищо съществено. Сигурно си мисли, че съм жалка и не особено интелигентна. Със семпъл живот, елементарни мисли. С две думи жалка картинка. И аз бих си го помислила, ако бях на негово място. Но той беше умен, красив, съвършен и достатъчно добре възпитан, за да поздравява дори хора като мен.

Нещото, заради което най – силно желая невидимостта си е усмивката му. Никога не съм виждала нещо подобно. Усмивката му е слънце. Огряваше всичко около него и всичко друго изглеждаше обикновено, дори невзрачно на фона на тази неземна, божествена усмивка. А той винаги е усмихнат. Винаги. И аз оставах заслепена, без дъх, без сърцебиене, с отворена от удивление уста. Усмивката му парализираше всичко в мен. Караше ме да забравя коя съм. Забравях дори как да дишам и издишам. Винаги оставах като замръзнала. Без звук от дишане или сърцебиене. Оставах безмълвна, бездиханна и със спряло сърце. Имам чувството, че всеки път ми отнема цяла вечност преди да се сетя как ставаше номера с дишането. Виждаше ми се болезнено, трудно и почти непосилно. За сърцето съвсем оставах без думи. Като си спомнеше, че е спряло, сякаш за да си навакса, забиваше лудо и препускайки. Имах чувството, че гръдният ми кош няма никакъв шанс пред полудялото ми, горящо сърце. Сякаш всеки момент щеше да разкъса кожата ми проправяйки си път навън. Двоумих се само за метода, който сърцето ми би използвало. Дали ще изпепели костите ми и стопи кожата ми или беше достатъчно само да се засили милиметър напред, за да счупи костите ми и да разкъса плътта ми. А може би не беше нужно да прави каквото и да било. Беше достатъчно полудяло и като нищо би излезе от мен като птичка изскачаща от стар, стенен часовник. Само че никога нямаше да се прибере отново. Щеше да се откъсне и щях да умра. Така или иначе явно вече ми е писано да ми се случи без дилемата „ рано или късно”.С всички тези бездиханни, безпулсови, но и безценни секунди смъртта ми е само въпрос на време.
Дали си струва да умра заради усмивката му?! Абсолютно. Защото нищо не би могло да се сравни с нея. Защото тя беше най – красивото нещо, което очите ми бяха виждали. И защото никога нямаше да мога да откъсна очи от нея. Магическата му, нечовешки красива усмивка.
Нещото, заради което си струваше да живея, нещото, заради което си струваше и да умра.


В съня ми идваш както всяка друга вечер,
усмихваш се и тихичко шептиш.
Аз пак съм твоето момиче,
а ти си силния, безстрашен принц.
Пoглеждаш ме и нежно ме докосваш, с пръстите ти - кадифе.
А аз изтръпвам и си казвам,
дано днес да е реално, само днес...поне.
Ти се смееш със захарнопамучен смях,
а аз се чудя истина ли си или пак във сън живях.
Опитваш се да ме целунеш, а дъха ти гали моя страх,
че сутринта пак ще се събудя, а ще ми се иска да не бях.
Ти казваш: "Тази нощ оставам, тази нощ съм тук".
Да в съня ми ти оставаш, но после ще те търся във всеки друг.
Вкуса на устните ти ме изгаря и искам да крещя.
Не от сладост полудяла. Утре пак ще съм сама.
Утре.
Пак.

Сама.



Чудя се защо ли толкова бързо прощавам?! Винаги...каквото и да е... Преди броени дни обаче се случи нещо, което скъса тънката червена линия на невероятното ми търпение и бързото забравяне. Никакво забравяне, никакво "това остава в миналото", никаква прошка. Било човешко са се греши, божествено да се прощава. Е, аз нямам подобни претенции. Съжалявам! Ти сама си си виновна за всичко, ужаснице такава! И хич не смей да ми цапаш хубавия блог със сектанските си глупости, запази си думите за някой, който може би ще ти повярва!
Помниш ли кога за последно си чула от мен : "Обичам те!"...защото аз не помня, когато последно ти го казах...Определено преди години. Отдавна не те обичам! Вече спрях да те и уважавам, змия такава. Била ми дала живот! Много важно! Да родиш някой и да имаш документи, доказващи, че си пращала пари не те прави родител! Да ти е ясно!
"Това е поздрав за тебе, моя бивша "майко", знам, че ще го прочетеш!
Ти ми разби сърцето! Сега и аз ще разбия твоето!
Слушай! Мразя те!
Ти, Ти си тая, която ме заряза.
Ти, ти си тая, която ме наказа.
Как можа любовта ми да издъниш?
Сега те проклинам - дано да потънеш.
Няма за какво ти да ми прощаваш!
Минаха времената да ми се пре*баваш!
Сега към теб изпитвам само съжаление,
даже омраза, БЕЗ извинение!
За мен значиш вече по - малко от нула,
това, че някога съм те обичала -все едно не си го чула!"
Ясно?!
Иска ми се да ти кажа куп други неща за отвращението, което изпитвам и ненавистта ми! За това колко съжалявам, че съм имала нещастието да бъда родена от подобно същество като теб...Защото за мен, в моите очи ти не си никакъв човек...
Искам да ти разкажа, за нощите в които имах нужда от майка си, само дето нея я нямаше. И за всичките сълзи и разочарования, които донесе или по - скоро остави след себе си...
Преди съжалявах, че те нямаше, сега същалявам, че не си си тръгнала по - рано! Ще ми се никога да не те познавах! Преди мечтаех за прегръдките и целувките ти! Сега единствено биха ме отвратили. Ще ми се никога да не ме беше доближавала!
Преди се надявах и броях дните, седмиците, годините до завръщането ти. Сега празнувам всчка една минута, в която си на майната си! Ще ми се да си беше стояла там.

Чу ли? Мразя те...

На мен ми се случва почти всеки ден. Неизменната част от живота ми.
Криво ми е, както напоследък ми е...И искам да ти го кажа...искам да крещя, да викам, плача, а гримът ми да се размазва без грам да ми пука. Гримът, който ми е нужен, за да поддържам илюзията за "желязната лейди", гримът, който скрива следите от сълзите ми. Гримът, който изтрива отпечатъците от поредното недоспиване. Другите не трябва да знаят. Не мога да го допусна...
Но ти...ти си друго нещо... Във всеки един момент искам да разголя душата си пред и само за теб. Човекът, който може би единствен би ме разрал. А дори и да не разбере, все пак ще ме обича все така непроменливо, силно и константно.
Все си казвам..."Тази вечер ще е"...Вечерта, в която ще ме видиш така, както никога не си ме виждал, по - гола и уязвима от всякога. Защото само ти би разбрал.
Но теб те няма. Ти си зает. или поне не свободен за мен...
Може би със теб объркахме...Може би аз не съм любовта на живота ти...може би просто съм твоята сродна душа. Или пък ти моята....
Защото аз имам нужда от теб и ти го казвам...а ти отговаряш хладно... "И аз какво да направя?". И ти си "железен". За пред хората, често и пред мен. И рядко съм те виждала само по душа. Но тогава аз си нося маската...
Никога не сме били двамата разголени и откровени по едно и също време. Може би е крайно време...А теб те няма...
И когато слагам парче шоколад не ми е сладко както преди. Любовта ми към шоколада си остана същата, но не е същото без теб.
Криво ми е. И съм с парче шоколад в ръка и размазан грим. А теб те няма. Горчи и трудно се преглъща...

Всичко започна преди нчколко месеца, когато видях едно Ауди Q7, паркирано пред блока ми. Да забравим за миг страстта ми към тази марка...Въздъхнах и си се представих мен самата във въпросната кола. Сигурно хич не би ми отивала...на пискливият глас и косата във всички посоки.
Изведнъж излязох от транса си, загледана в регистрационния номер. Нямаше никакъв номер... Пишеше Lycklig...Щастлив на шведски...Подминах колата, а в главата си повтарях "щастливец, щастливец...Щастлив Щастливец". След няма и месец се появи едно Порше със същата регистрация, Аудито беше изчезнало. Разбрах, че колите са на продавач на коли и кара най - хубавата в наличност...
Преди няколко дни видях нова кола. И познайте...пак щаастливеца я притежаваше. Тогава се замислих...Ако наистина е толкова щастлив защо е нужно да бъде повторяно отново и отново?
И колко ли пъти ние хората казваме, повтаряме и твърдим нещо, което със сигурност не е така, щом има нужда от толкова повторения...
-Как си?!
- Добре...Да, добре съм. Всъщност съм доста добре.
И повтаряме нещо хиляди пъти и не толкова с цел заблуда на противника...Сякаш опитваме да се самоубедим, да си внушим и да се почувстваме добре. Уж една лъжа повтаряна 100 пъти ставала истина...Но дали?
Когато всичко е наред няма нужда от повторения...Когато всичко е наред не е нужно да изговаряш или пишеш каквото и да било...
Забелязвам, че имам муза да пиша по време на трагедиите в живота ми...или на свръхемоционалните ми състояния...и когато се мотивирам, че всичко ще е наред...
Когато обаче нещата са се наредили и наистина всичко е както трябва и както ми се иска...аз съм безмълвна...Нямам думи. И не е и нужно...Защото тогава сърцето ми пее мелодия, която не би могла да бъде написана на хартия. Сърцето ми шепти думи, които не биха имали смисъл и логична последователност, които не биха могли да бъдат формулирани. Когато съм щастлива, сърцето ми лекува, а устните и пръстите ми си почиват...
Щастливец...Дали?!

Надеждата е голяма работа. Последните 2 седмици съм в очакване на нещо голямо. Големите неща рядко се случват на малките хора. Аз малка ли съм? Напълно възможно...Мечтите ми обаче, са съвсем друга история. Големи, абсурдни, сюреалистични, налудничеви, понякога наивни и глупави, а често са като Дон Кихот...заблудени и загубени.. Дон Кихот обаче и неговите мелници изчезват в края на историята...Той осъзнава колко луд е бил и му хрумва, че май не е бил съвсем в час. Моите мечти обаче нямат такъв шанс. Абсолютни ексцентрици. Често ми се иска да бях малка с малко по - малки мечти. Щях да се радвам на съвсем ежедневни неща, да имам мляко в хладилника, една четворка на някой изпит, колкото само да мина без поправка, да се радвам, че съм си взела чадъра и косата ми няма да се развали. въпреки, че тя горката винаги е във всички посоки, а стилизиращите продукти за коса нямат власт над нея...Само първите 10 минути..След това е "елате я вижте"... Моите мечти са...гиганти. почти като Голиат, а аз съм Давид...с малката надежда в ръка...и Замерям мечтите с надежда, а те вместо да паднат, растат ли, растат. Ако бяха тикви, току виж се превърнали в каретата на Пепеляшка. Но не...те са моя личен ескорт към разочарование....което често ме наляга. Когато имаш ненормално големи мечти и надежди...Хм..както е казал Оскар Уайлд: „В живота на човек има две трагедии: Едната е да не постигнеш мечтите си. Другата е да ги постигнеш.“...

Казват, че надеждата умирала последна, защото се намирала на дъното на кутията на Пандора. Е, моята е заровена и скрита много по - дълбоко. Така че, дори да се обезкуража за момент тя винаги напомня за себе си...
В момента съм в очакване...защото понякога сбъдването на мечтите не зависи единствено и само от нас. И чакам с моите щраусови крила...Току виж ми ги отрязали и тях...Но има шанс, има надежда...все пак да полетя...

п.с. Никак не е лесно за преглъщане, че мечтите ти зависят от друг...И някой друг има силата да те погребе или извиси, да те направи най - щастливият човек на планетата или най - нещастния...
А казват: "Нека силата бъде с теб..."


I’ll stay up till Twilight,

to see the new moon,

and if I’m lucky,

I’ll see the eclipse,

at breaking dawn,

and the whole time,

I’m sitting with you,

under the midnight sun.

What more can you wish for?



Понякога правим грешки. За момента не ни се виждат такива, напротив. Някои неща изглеждат толкова правилни, сякаш има някаква логическа последователност. И човек се остава на течението. И се поддава на изкушението. Някъде там, тихо един глас се обажда от време на време, шепнейки. Почти не го чуваш, но знаеш какво ти казва. Нещо не е съвсем правилно. Нещо не е съвсем редно. Нещо няма да свърши добре. Но ти си тананикаш, защото не ти е притрябвало нещо шепнещо. А и ако беше толкова лошо, нямаше ли гласа да крещи със всичка сила?
Стъпка по стъпка, тананикане след тананикане си приспал гласа. И той не се обажда. Пълно мълчание. Ако беше грешно, толкова лесно ли гласа би се отказал? Би ли заспал толкова бързо?
На крачка от грешката, от изкушението, от недобре обмислено решение...Прегрешение.
Вече си там. И действаш. И как може да е грешно, когато тялото ти, душата ти, сърцето ти, цялото ти същество желаят нещо толкова силно? И вече си на ръба. Остава само да скочиш. И скачаш. А гласа се буди с писък.
- Защо, по дяволите, крешиш след като скочих? Къде беше досега?
- Ти ми каза да млъкна....
Ти си там. В действието. първа сцена, втора, трета. А изкушението те е прелъстило. Но знаеш колко грешно и неправилно е всичко...И съжаляваш. Всяко движение, жест, въздишка...толкова неправилни, толкова сладки. Не можеш да спреш. Нямаш контрол над себе си. Но гласа има контрол над съвестта ти. Тя те разяжда, разгражда, топи. И двете чувства на удоволствие и на вина се сблъскват. Разбира се първото води убедително. И крещиш на ум: Млъкни! Млъкни!
Отново тишина..Само тишина. И твоите стенания. И неговите...или нейните...

Грешката е в миналото. Гласа проговаря отново, а ти знаеш, че нямаш право да го караш да замлъкне. А и този път нямаш смелост да го пратиш по дяволите. Саморазрушение, гняв, обвинения и чувство за вина.
-Къде ти беше акъла, за Бога?
– Иска ми се да знаех...
- И него ли приспа?
- Не, просто го изключих.
- А сега?!
- Болка...

След време съвестта престава да те гризе отвътре, почти дори не хапе. И могат да минат дни, седмици, месеци и дори години, в които изобщо да не мислия за грешката. Хубаво си я натъпкал нея и спомена в най - долния и най - претъпкания шкаф на съзнанието ти. Най - отвътре. Без шанс да излезе навън.
Понякога обаче се случва нещо напълно неочаквано, непридвидимо и независещо от теб. И спомена за прегрешнието изплъва на повърхността със скоростта на светлината. Да, беше заровена дълбоко, на дъното. Но всичко се променя за секунда...дори за части от секундата. И гласа проговаря...
Угризения и съжаление...
- Как можах? Къде ми беше главата и защо не я използвах по предназначение...
Да, гласът ще замлъкне след време. Този път може дори да го пратиш в сейф със тройно заключване. С надеждата да не се появява отново...Никога...
...до следвашия път...


п.с. Червеният ми балон беше издухан от парещи и грешни спомени...в процес на преспиване на съвестта.


-Днес си мислех за нещо...Сетих се... - спрях за миг и затаих дъх.
Той ме погледна въпросително и подканващо.
- Мислех за нощта, в която те напих. Или по скоро се правеше на пиян. Беше забавно.

- Сега какво? Трябва да си кажа, че съм се преструвал ли?

- Най - накрая ще си признаеш!

- Съзнателно не бих изневерил. Ти си прецени дали съм бил пиян.
- Не се сетих за това.
- Друг е въпросът, че може би съм искал да се напия.
- От мъка по Д. ли?

– Не! Исках да видя дали ще се възползваш...

- Да, бе, сигурно. Просто си искал да се бъдеш използван.

- Това е почти същото. Както и да е. Сигурен съм, че ти е харесало.

- Кое ми е харесало?

- Вечерта.

- Как така не ми каза, че ми е харесало да те накарам да изневериш на Д.?

- Това би ти доставило най - голямо удоволствие...Да изневеря на друга заради теб!
- Сякаш не би го направил отново...

- Всичко бих повторил с теб!

27.10.2009

Oh, Lord!


You are still lovely and you became even sweater...
Isn’t this unexpected meating the sweetest thing that happend?!
And while my heart is looking at you it feels so nice.
Tell me- how are you?

You are still the same, you haven’t changed.
You are seducing my heart incerdibly strong
Your heart is still a little child.

Assure me- how are you?

We are remembering our old paths,
swinged by the passion
Why did we become so distant and how could we forget those dreams?
One night is still waiting for us, but the days separated us…
Oh God, let us to be together again!
And let us stay forever together and in love!
Oh God let us continue, oh God let us continue…

Oh God, if we could return the love that existed
and all most beautiful things from the past
Oh God if we could return….

I love you…I love your eyes when they are talking to me.
And the way they are drawing that smile.
Keep your head high so I would cry.
You own the whole world...

I love you…yesterday, today and tomorrow!
You have no idea how much I miss you...

It is hard to have in my life this kind of memory

which is more precious than the world...
p.s. Бледият ми, червен балон е изгубен в черно - бели спомени...



Треперя при мисълта, че ще те загубя,

няма начин да те забравя.
Няма да се предам, ще се боря
да те задържа.

Трябва да те накарам да проумееш,
че на една голяма любов искаш края.
Мечтите ни искаш да предадеш...
Ще съжаляваш.

Да, аз направих жертва огромна,
а от теб ни дума дори
за благодарност.

Да, виждаш ме като твой враг,
но аз бях твоят най-близък човек
и ще остана такава докато съм жива.

Сега дай ми да пия,
от теб да бъда погубен.
Отровата запáзи ти
за мене.

Сега дай ми я изцяло
острата болка пронизваща,
да си спомня колко много страдах
за тебе.

Искам винаги да помниш едно нещо:
опасна игра е любовта.
Ще паднеш сама в капана, който залагаш
и много ще страдаш.

В какво, кажи в какво ме виниш
и не ми повярва изобщо,
че така много те обичам?

Сега дай ми да пия...


Най - накрая нещо графично от мен...



Иска ми се просто седмицата да свърши. Не мога да понеса повече....а не всичко е свършило.
Искам да имам няколко дни, в които да съм напълно сама, напълно изолирана от света и да си бездействам. Без никой да прекъсва тишината, уединението, мислите ми. Искам да си поплача. Не мога. Не мога да си го позволя точно сега. Нямам време да плача...и някак си ако се отдам на емоциите си може и да не избутам четвъртъка и петъка. Иска ми се да пусна на воля бесовете, които ме разкъсват отвътре. Искам да дам карт бланш на музата да ме вдъхновява, а аз само да пиша без спиране. Защото имам история, която чака да бъде разказана. Но не и тази седмица. Още два дни..само още два дни...а в понеделник всичко ще започне отново... Дано си струва...


п.с. сдобих се с нов цвят на косата. Много съм щастлива от резултата.
п.с. червеният ми балон се опитва да оцелее. Ще видим дали начинанието ще се увенчае с успех...


You treat me just like another stranger..
Well it's nice to meet you sir..
I guess I'll go..
I best be on my way out..


Вчера бях на едно общо събиране. След като срещата приключи, едно от момичетата, които присъстваха започна да свири...на пиано. По време на срещата изобщо не бях забелязала музикалният инструмент..Но когато чух мелодията настръхнах. Това е една от най - хубавите мелодии, които някога съм чувала:

И си спомних нещо. Преди няколко месеца осъзнах, че искам да се науча да свиря на пиано. Ето ме тук, може би 4 месеца по - късно и какво...Нищо не съм направила по въпроса.
Това трябва да се промени. какво значение има, че няма да стана музикант или, че може би за някои съм прекалено стара с моите 19 години. Аз ще се науча.
Предлагам всеки да си направи списък с нещата, които иска. И да дава отчет веднъж месечно докъде е стигнал с целите си и желанията си. Кое е реализирал или е на път да осъществи. Докато мечтите ни не станат реалност...

Ето го моят скромен списък, който със сигурност ще допълвам.

1. Да събера пари и да си купя йоника.
2. Да се науча да свиря. (не като гений, но все пак да мога да изпълнявам поне 3 произведения)
3. Да се науча да шия на машина.
4. Да се запиша на някакви танци. Защото ми се танцува.
За осъществяването на всичко това ми трябват и пари, разбира се. Това е също цел. Събирането на достатъчно за сбъдването на желанията.


А вие? Ще опитате ли да реализирате нещото, за което сте мечтали? Можете, стига да се усмелите!
Предизвиквам ви!

Пиша. Наистина. Пиша буквално цели страници...и ги изписвам отгоре до долу. Пръстите на лявата ми ръка бяха цяла седмица в мастило. Тъмно, синьо и трудно за изтриване...Нямах компютър. И сега когато имам, всички страници трябва да се превърнат в символи, съхранени в .doc file. Пише ми се, и има за какво. Идеите и мислите ми препускат бясно една през друга.
Навсякъде виждам ангели....Имам чувството, че превземат света...

п.с. Нещо, което прочетох и ми хареса...
I gave you my heart but you didn't love me enough to cut the chains and take it.



"И така лъвът се влюби в агнето ... Какво глупаво агне ... Какъв извратен, мазохистичен лъв. ... "

It is a dangerous love affair...

- Имам чувството, че изгубих любовта на живота си...че изгубих теб...
-От кога съм пак любовта на живота ти?

- И да ти отговоря, ще кажеш, че ми е криво и самотно, че си запълвам времето и защото ти казвам това, което ти се иска да чуеш, за си играя с теб. - Това все пак не отговаря на въпросът ми.
- Защо да отговарям като дори въпросът ти е циничен, а си представям какво би последвало след като отговоря.
- Да видим...До колкото си спомням ти не ме обичаш по онзи начин...Ти не си влюбена в мен.

- И аз не знам какво съм и какво не съм. Просто ми липсваш жестоко и болезнено. И все си повтарям, че искам човек, който ще ме обича, ще ми огажда и ще ме търпи. И когато си ги мисля тези неща, никога ти не изплуваш в съзнанието ми. Тези са едни от редките моменти, в които не мисля за теб. Понякога човек има всичко пред очите си, но е твърде взрян в далечината, за да забележи...

- И ти ми липсваш, принцесо.

- Да, но ти не знаеш, как ти на мен ми липсваш.

- Жалко е, че не знаеш ти как на мен ми липсваш. Жалко е, че не виждаш това, което моите очи виждат във всичко. И е жалко, че не усещаш една единствена миризма всеки ден. Жалко е, че когато сълзите ти се стичат, мислите ти и сърцето ти не крещят едно единствено име. Сърцето ми гори, разбираш ли?! Гори заради теб...
- Ако ти кажа, че те обичам, би ,ли ми повярвал безрезервно?! Не, ти никога не би ми повярвал безрезервно.
Тогава какво да кажа?
- Какво искаш, например?
- Исках само да кажа това, което вече казах.
- Само да ми кажеш, че ти липсвам? Че ме обичаш?

- Какво друго мога да искам? Какво друго имам право да искам?!
- Много добре знаеш, че можеш да поискаш всичко от мен. Много добре знаеш, че можеш да ме омагьосваш пак, и пак, и пак..и много добре знаеш...Аз винаги съм бил тук! За теб!
- Да, но това не значи, че имам право да искам каквото и да било.

- Какво правим тогава?
- Ще ми помогнеш ли с отговора?
- И аз не мога да отговоря...

В един от любимите ми блогове намерих следващите редове...И дори самата аз самата не бих могла да опиша по - добре как се чувствам...
"И как боли.Господи, как боли.Тази нечовешка болка от всеки тласък на шибаното ми сърце.
В очите напират онези горещи солени капки, които хората наричат сълзи...аз ги наричам унижение.
---
Огньовете на ада горят в очите ми.Не ме гледай, току виж си усетил малка част от болката, която изпитвам...а повярвай ми - само тази малка част ти е достатъчна да пожелаеш смъртта си...
---
Боли и онези капки унижение бавно се стичат по лицето ми...Вече спрях да им обръщам внимание..
Дали съм аз или някой друг... не познавам образа в счупените хиляди парченца..."

p.s. Червеният ми балон има малка дупка. От която бавно, малко по малко натрупаното фалшиво щастие, надиплен позитивизъм и розова мъгла излизат на малки струйки. И оставят червеният ми, сивеещ балон все по - празен и все по - сбръчкан... червеният ми балон....Сърцето ми.

Когато го видях миналата седмица, щях да умра...от срам...Започнах да закривам очите си сякаш съм на 5, със родителите ми и гледам онази сцена от "Титаник" с колата...с изпотените прозорци...
Много неловко ми стана...и срамно...
Разговора започва на шведски затова....превеждам...
Единият от журито казва: Здрасти. Българина отговаря на поздрава. При което същият от журито му казва“ Първо искам да поискам номера на фризьора ти". И нашия казва, че не разбира шведски...И....срам....

Малко - по - малко се отдалечавам от всички. Не ми се приказва, не ми се пише и не ми се споделя с другите. Някак си в момента си се чувствам самодостатъчна. А и знам, че съм прекалено объркана, за да обърквам и другите със състоянието ми. И не ми се занимава с другите, въпреки че на някои хора им се занимава с мен. Което е странно. Когато се нуждая от някой, този някой не ми обръща и грам внимание. Когато обаче някак си не се чувствам самотна, въпреки, че съм сама, хора, от които най - малко съм очаквала да се интересуват от мен или да се сетят за мен, го правят..
На други все още не им пука. И бързо забравят. Защото аз съм щедър човек. И се раздавам...понякога на хора, които не го заслужават. но това не смятам да променям. Все още се намират хора, които заслужават да им дадеш вниманието си, да отделяш от времето и от средствата си, да им дадеш сърцето си...Дори душата си.
Аз вярвам в хората...или поне вярвах. Сега незнам. Още си ми е полу - апатично, полу - мъгливо и напълно безцветно...
Нещо ново...Последните две седмици...сивият цвят ми е "изпил" мозъка...Много ме радва...едно от малкото неща, към които не оставам безразлична...И цветовете на дъгата - преливащи...Иска ми се да имам такава рокля. Преливаща, дълга и мека...Както С. обичаше да казва: "все едно роклята ме обича".
С. се отказа голямо разочарование. Не тя самата. А надеждата, че ме харесва заради това, което съм...а не заради щедростта ми. Вече не съм в Бг., не съм интересна. Но пък човек се учи...Живота понякога ни бие жестоки шамари, направо главата ти се завърта на 360 градуса, почти откъсваща се от врата ни. Това ми напомня на Почтибезглавия Ник от "Хари Потър". Дам, на 19, мома за женене, както казва леля ми, а още се сещам за Потър и сие.
Пак се отплеснах.
Хора, които се интересуват от мен...ми пишат...смс- и, скайп...аз не си правя труда да отговарям...Защо? Нямам какво да кажа, не ми е до социални контакти и общи приказки. А за дълбоките теми съм съвсем боса. Аз не съм на себе си, не знам какво съм и защо съм, няма как да мисля за политика, музика или изкуства...Първо трябва да се разбера със себе си.
Едно със сигурност обаче знам...Различна съм...и на хората им е трудно да ме приемат.
Два прости примера. Вчера сутринта наблюдавах лице в лице племеника ми Феликс, докато спеше. Ето такъв момент, такава картина не ме оставя равнодушна, въпреки балона ми, добиващ сив отенък. И след минути се събуди...в непривично добро настроение...Почнахме да си играем и смеем, е може би и покрещавахме. часът беше 7 и 15 сутринта. При което дойде сестра ми и ми каза, че се нуждая от преглед. Познайте какъв...Заради какво?! че съм леко хиперактивна и ентусиазирана толкова рано сутринта. Е, тя пък е омърлушена, не и се говори с никой сутрин и иска спокойствие...да, ама аз не я пращам на преглед заради това...
Другото....
Пак вчера, разкарвайки се из центъра...изведнъж, иззад облаците проблесна Слънчо. И аз знаех, че имам само секунди, за да се усмихна, преди отново срамежливо да се е скрило...И както си вървях, погледнах право към него - Слънцето, затворих очи, защото светлината ме заслепяваше, но продължих да вървя. Усмихната, със затворени очи и наслаждаваща се на едни от последните(може би) слънчеви лъчи...Когато отворих очи, за да съм сигурна, че няма да се блъсна в нещо или някого, видях хора, гледащи ме с изумение. Но от онова укорителното...И ми стана съвестно, че съм искала да се усмихна на Слънцето и да почувствам нежните му целувки върху лицето ми...Та нима, когато ви целуват не затваряте очи?! Аз затварям...
Аз съм различна, странна и може би чудата...Но това съм аз...или поне това със сигурност знам за себе си....



п.с.Червеният ми балон е по - изгубен от всякога. И по - дистанциран от всичко и всички, във своята малка защитена от щастие и болка вселена. Моята вселена...

Забелязах и нещо друго освен "разходката" под водата..Изградила съм си някаква защитна система. И ги няма емоциите, не и силните такива.
Все едно някой да ме удари със всичка сила, а аз да усетя леко докосване. Така е и с хубавите, и с лошите неща. Нито хубавите случки ми се виждат много хубави, нито лошите много лоши. В някакво почти безтегловно, почти апатично и почти безразлично състояние се намирам...Почти. И усещам слабо позитивни и негативни вълни. И да, супер е, че лошото не ме достига, но да не мога да се зарадвам истински на нещо...е страшно..
Всичко си има цена...Да не можеш да бъдеш наранен, значи да се лишиш и от възможността да бъдеш щастлив...

Напоследък съм пълна скръб. Опитвах се да се усмихвам, да не си пълня главата с черни мисли. Доста добре се справях, ама и аз по принцип съм доста прилична актриса за аматьор. Е, не заслужавах "Оскар", но все пак...
Какво става?! И аз се не съм съвсем сигурна или пък просто не искам да си призная. Гонят ме няколко неща...страх, мързел, липса на самоувереност и несигурност. И засега резултата е много на нула в полза всичките кофти чувства. И най - лошото е, че нищо неш правя по въпроса.
Аз съм от хората, които бързо се ентусиазират от нещо и също толкова бързо губят интерес. Не, че е нещо с което се гордея, де. Никак даже. Но и почти нищо не правя, за да го променя. А и може ли човек да промени същността си...или поне частица от нея?! Май е крайно време да се стегна и да разбера...възможно ли е човек да избяга от някой от недостатъците му...
Имам чувството, че това ми е закодирано във днк - то. Даже се чудя как съумях да задържа блога ми за повече от седмица.
Оплаквам се сама на себе си от някои неща, а всъщност сама си ги причинявам...
Искам да направя нещо, а бездействам...
това трябва да се промени...Скоро...иначе съвсем ще се превърна в...Загубенячка...
Имам целите, но не съм целенасочена и устремена за постигането им.



п.с. Червеният ми балон, не е никак червен...избелял, като стара снимка. Като дрехите, показвани в рекламите за прах за пране...

Пътуването към новият ми, позитивен живот...не се оказва това, което очаквах.
Да, имам си моите дребни успехчета и съм благодарна за тях. Радвам се, че някак си едно по едно нещата се нареждат. И да, все още има парченца от пъзела, които липсват...Но някои неща идват с времето си. Но една частичка винаги ще липсва и тази част от пъзела носи името С.
Да, егоистично е да искам и да очаквам нещо от С., след като не сме заедно от цяла вечност...И след като аз предприех тази стъпка...нещата да са такива, каквито са. И си мислех, че така ще е по - добре за теб. Може би сгреших. Май, май...
Защото...Да, хубаво ми е, че получавам похвали в училище, че попадам на интересни анонси за работа, че имам вдъхновение и най - накрая реших с какво искам да се занимавам и каква специалност да избера за университета...Но всичко това придружавано от липсата ти не ми е толкова сладко. Сякаш губи стойността си...
Защото всеки път като имам случка - независимо кофти такава или нещо хубаво, ти си човекът, с който искам да го споделя. Много странно усещане, защото съм наясно, че понякога дори и ти не ме разбираш. Понякога и ти не ме познаваш...Да де, не само понякога. Често се уверявам, че не знаеш коя съм...каква съм. И въпреки това...
...си оставаш човека, на който мога да кажа всичко. Дори с риск да бъда наругана, неразбрана и отхвърлена.
Малко като зависимост...
И в моментите като този, когато ми се иска да ти кажа за толкова много неща, а ти дори не желаеш да ми кажеш и дума...си мисля за някои неща...Спомням си..
За онзи път, в апартамента на майка ми, когато бяхме заспали, а тя реши, че мърсуваме..а аз дори не бях имала нищо по - така с теб..
За вечерта, когато поръчах китайска храна и пихме вино, а ти принадлежеше на друго момиче...но накрая се събуди в леглото ми.
За деня, в който дойде на вратата ми с поне 40 балона, във формата на сърца...и оттогава се роди любовта ми към балоните..
За един 8 - ми март, в който ми донесе един каранфил, защото явно не можеше да си позволиш повече...Но на мен не ми пукаше какво цвете ще е...далеч по - важен беше жеста..
За вечерта, на "новата" поща, когато ми донесе Поли. моя сладък, розов заек..
Спомени...
А вече никога нищо няма да е същото...или подобно...

Червеният ми балон се опитва да си поеме въздух...но една липса го задушава...

Настроение:




Нещата напоследък почват да се оправят.
Май успявам да позитивирам. Доста се старая, макар понякога да проблясва по някоя и черна и обезверена мисъл през главата ми.
Чудя се на кое се дължи всичко това...
Дали на The Secret, за която споменах по - рано...
Дали заради захарчето под възглавницата ми..
Или пък заради това тук (Благодаря, Анел)?!
Забелязах, че поста на Анел е последван от 95 коментара...сред които и моя. Явно много хора се нуждаем от чудо. Но истината е, че чудесата идват с вярата! Че можем, че има как, че всичко е възможно!
Човек не трябва да се предава и отказва...Трябва да вярваме, въпреки всичко и всички..В нас, в позитивното мислене, в другите...В силата на мечтите и полета на надеждата...

Около мен...Вчера ми звънна един познат, за да чистя апартамента му отново. На черно. Април и Юни го поддържах веднъж седмично, а после дойдоха ваканции и ремонт. и нямах тези...хм, джобни пари, които правя там за 4 пъти месечно. Радвам се, че пак ме потърси. Също така днес ми звънна една позната. Иска да гледам детето и цяла нощ. От 8 вечерта до 5 сутринта. Сигурно запиване и дискотека. Но това не е същественото. Ще мога да купя хубав подарък на племенника ми, който има Р.Д. в петък, с парите които ще получа за ѝ"услугата".
Кандидатствах и за една почасова работа и имам предчувствие...Добро. И позитивирам. Дано ми се случи... С това училище ми е трудно дори да намеря подходящите оферти за работа. Но в училище получих шанс да уча в интензивен клас, който ще ми спести от 6 месеца до година и половина ходене на училище и бавене за университета. Та шанса го имам. Остава да не се издъня. Но няма сила на света, която да ме провали, освен мен самата. Но това няма да го допусна.

Червеният ми балон отива да изпразни миалната машина, а в главата ми се движат като стрели...НЕ! Като куршуми само положителни молекули и мисли :) И надежда....

Искам да споделя с всички песента, която ме кара да се чувствам като в приказка....


"Не се налагаше да избирам каквото и да било. Трябваше само да разбия едно добро сърце..." Стеф, Стеф...Понякога толкова съжалявам, че не мога просто да те оставя да си живееш живота. Аз съм егоист..Абсолютен..Тотален...Егоистичен егоист...Това звучи като фразата на Г. за "терористичния терор", ама не ми пука. Аз съм егоист. Признавам си. Просто не мога да те пусна от живота си, да те оставя да си тръгнеш, да го напуснеш безпардонно...Или по - скоро...аз не си тръгвам, а все те догонвам точно, като се опитваш да си живееш живота. Егоист. И лошото е, че го осъзнавам. Разбирам какво ти причинявам с присъствието си, чувствам болката ти и въпреки това...Егоист... Чувствам се като Бела по отношение на Джейкъб... Тази сага ми е изпила мозъка...а аз изпивам твоя...Бавно, малко по малко, стъпка по стъпка превземам ума ти...Отново и отново...И се чувствам като чудовище, защото не ти давам да си тръгнеш. Препречила съм пътя и си в капан, клетка...И сякаш изтезавам жертвата си, малко по малко, за да те задържа за по - дълго...Преди да намериш начин да ми избягаш... Зависима съм към теб по странен начин. Егоистичен начин... Знам колко е нередно...и нечестно....и егоистично...И да, ще използвам думата егоист и егоизъм и егоистично колкото пъти си искам, защото няма други по - подходящи думи, с които да опиша мен, ситуацията и мислите ми. Аз съм егоист в отношението си към теб. Признавам! Без нож допрян в гърлото, без да ме измъчваш, за да изкопчиш признание... Толкова съжалявам....но егоизма ми е многократно по - силен от съжалението...за което отново съжалявам...
Червеният ми балон е изпълнен с нуждата си от С.
...Пристрастено към...Има нещо в теб...Онова необикновенното..

Защо не пиша...Нямам какво да разкажа...или има, но са все дребни неща. Или просто планове. Когато имам нужда от надъхване, а откакто чета сагата "Здрач" определено се нуждая от такова...гледам The Secret. И да, вярвам в силата на мисълта, вярвам, че човек е създател на всичко, случващо се около него. Прилагането на практика обаче не е от най - лесните начинания.
Защо се обезверявам, четейки сагата?! Между другото днес дочетох ѝ "Затъмнение" и започнах "Зазоряване", но на компютъра. Утре май ще принтирам малко, за да не си натоварвам така зрението... Чудя се има ли такава разтърсваща любов в реалния живот...и не вампирска, а просто такава обсебваща, неподправена, истинска и неустоима...Просто Любов. Любов, непризнаваща шреме и пространство, реалност и сънища, пречки и чужда намеса. Любов, оцеляваща, въпреки и заради всичко.
Опитвам се да съм позитивна, но в следващата минута ми е някак...объркано... Мислех върху това какво да уча...Искам да съм творец и да създавам...Затова май графичният дизайн остава...Въпреки, че не бих отказала да се занимавам с театър...или с писане. Искуство. Нещо, което създавая. Нещо, вдъхновено за и от хората.

Мислех си и за мечтата ми за Дубай...това е дълга история и не съм я споделяла още тук...
Днес, съвсем внезапно се замислих за Градът на Ангелите и като цяло Америка...знае ли човек къде ще го отведът мечтите...А ако се стегна и позитивирам току виж сама съм се отвела там...

Червеният ми балон се носи безцелно и объркан...Нещо му се е изгубило желанието...да лети и да създава....Да създава какво?! Просто мечти...

Иска ми се да има какво да разкажа или споделя.
Единственото ново е, че чувствам една апатия...отново. Някак си все още не разбирам някои неща.

Не се концентрирам на ликциите, изнервено ми е...и нещо по - страшно. Студена съм. Аз - топлата и емоционална личност...Лудостта...съм студена. Като камък. Като късче неразтопим лед.
Прочетох "Здрач", а сега ме е погълнала "Новолуние"....Чудя се, има ли такава любов? Някой, готов на всичко. Някой, който те обича до болка. Някой, който би се борил със всички, включително и със себе си, за да бъде с някой друг. Любов, водеща до лудост, до безсъзнание, до безсилие, до болка. Любов над всичко.
Иска ми се да се влюбя по този начин...до полудяване, до невменяемост.

Червеният ми балон е попаднал в безобразен мрак, от който изход няма. Twilight.
/me е в очакване на новата луна....Идва ли?!
Не я виждам, студено е...Студена съм...


Трети няма да има...не и скоро.

Дни наред пишех за крачката, която щях да предприема...За лудостта налегнала Лудостта. Знам, че звучи налудничево, но аз се разбирам.
За страховете и несигурността ми...за надеждите ми.
Какво се случи?
от 28 - ми юли до 11 август си бях в Бг. За което знаете. Нищо ново. Но...Бях си две седмици след това в Швеция...и познайте...на 25 август пак заминах за Бг. За седмица. И снощи се върнах.
Защо?! Уместен въпрос.
(това до тук го написах снощи...и днес ще продължа)

Заради момче...Момче, което не познавах. Не и достатъчно добре. И не мога да кажа, че е било любов от пръв поглед, но пък беше огромно харесване от първото ни излизане. Просто усетих нещо. Нещо, което досега не съм изпитвала към никой...никой друг. Може и да става дума за влюбване, но аз вече съм се влюбвала, а това беше(е) различно. И някак си имаше нещо повече...и до днес не мога да го определя какво е.
Но аз имах предположение. Затова се върнах отново. Помислих си...въобразих си, че това е човекът. Другата ми половинка. Онзи човек, с който сте двете половинки на едно цяло.
И не ми казвайте, че съм само на 19, за да мисля за истинската любов.
Хората се влюбват и на 16 и на 61.
И никой не е застрахован къде, как, защо и при какви обстоятелства ще я срещне. Затова си отидох. Защото не исках да съжалявам, ако това е бил човека, а аз съм го изпуснала. Не исках да мина покрай него, а да не го позная. Моята половинка, онази, с която ми е предопределено да се срещна, но е моя задачата да го позная. Върнах се, въпреки страховете ми, въпреки всичко.
Зарязох живота ми, направих някои жертви, дадох доста пари, направих две държави на квартали...
За нищо...
Изненадах Е. вечерта, в която се прибрах. Бях се наговорила с моя приятелка да уреди случайна среща, без той да знае, че аз ще се появя.
За цяла седмица, това беше единствената ни среща...
После не ми вдигаше, или си измисляше оправдания...
Накрая разбрах, естествено не от него...той не ме потърси...Че го било страх. Да не страда като си замина. Егоист. Той да не страдал...а аз, дето дойдох от на майната си...кво ти пука...

Отначало се обвинявах, че сама съм си виновна. Той не ме е молил да се върна...Не, не съм виновна. Това беше желанието на сърцето ми...и ще знам, че съм паднала, защото съм скочила...защото съм имала смелостта да направя нещо...
Исках да знам дали това е човека...Не знам...И сега не знам.
Но аз бях готова на всичко, ако това е човекът. Да направя Бг и Швеция не на квартали, ами на съседни апартаменти...всичките си пари бих дала за това начинание...Всичката си енергия бих вложила...и не бих погледнала в страни...
Вече е все едно...
Просто...нещо ми горчи....

/Червеният ми балон днес няма лекции, затова ще чете "Здрач"(в Бг си купих и 2- рата , и 3 - тата част...четвъртата друг път), ще яде локум и вкусната китайска храна, която милата ми сестричка ми сготви.

п.с. Каква е равносметката...От дълга, ама наистина дълга коса, вече съм на френска черта...Цвета от черен, вече е светло - кестеняв...а надежди нямам...

p.s. 2 "Всички хора сме ангели само с едно крило - можем да летим единствено ако се прегърнем силно"...аз исках само да те прегърна и никога да не те пусна, Е.



Правя се на кораво копеле.Хах...Непукист. Не ме трогват тея неща.
Пълни гглупости. разяждам се...умирам...от гняв, яд, обида...Не, че имам право да се сърдя...Ти си ми точно никакъв, ама пука ми. Направо не знам къде се намирам.
Кораво копеле. Достатъчно силна. Да, ама друг път.
Супер съм слаба...
И си казвам, че няма смисъл да се трогвам и да ми пука...и да се ядосвам. Че има хиляда други важни хора, заради които си струва да се усмихвам...ама не...ти ми крадеш правото на щастие. С липсата ти, с безразличието ти...пълен ignore.
Ама ако си мислия, че ще видиш гърчеща се и ревяща, и преследваща те....можеш да го забравиш тоя филм. Аз ще се самоунищожавам и разкъсвам тайно. Ще страдам в нощите, в които съм се надявала да съм с теб...

п.с. Черни облаци са надвиснали над балона ми и вече нищо не е същото..

Voici mon secret...

Моята снимка
Sweden
Обещавам, Никога да не забравям, че това е любов, която се случва веднъж в живота! И винаги да знам с дъното на душата си, че без значение какви предизвикателства ще ни разделят, винаги ще намерим път един към друг!

Последователи

Из архива

Възникна грешка в тази притурка

Из чуждите дневници