Нищо не знаеш...

"Сега знам! Няма парфюм, който да ухае по-добре на кожата ми от аромата на твоите ръце. Няма други очи, в които така добре се отразява душата ми. Няма друго тяло, което да пасва идеално на извивките на моето. Сега знам! Лудостта ми си има име. Твоето. Не искам да оздравявам..."


(Разбитите сърца не винаги се възтановяват.)

Спомням си как преди около 5 - 6 години, да съм била на 12 – 13 г., пишех в един форум. Тийн форум. Тогава там имаше нещо като лексикон, тип въпросник, но със странни въпроси, като самата си авторка. Тогава се подвизаваше с ника ТриУши. Да, не се шегувам. Та един от въпросите и до днес се е запечатал в съзнанието ми. И си го задавам от време на време. Не много често, не много рядко. Периодично. Понякога имам отговор. Но само понякога. Случаите, в които въпросния отговор ми обягва са повече. Какъв беше въпросът ли?! Ако смятате, че има те сърце, то какво изпитва то в момента?!

Лесен въпрос. Ясно зададен. Без двусмилици. Защо ли на мен ми обягва отговора.
Днес ми е малко апатичен ден. Въпреки, че работя(тази седмица) от 6 сутринта и съм 8 4аса на крак(буквално), днес времето минаваше бързо. Може и от новият ми плейлист във mp3 – то ми да е. Но, да всичко беше наред, работата не ми тежеше, даже се поклащах в такт с музиката. Но! Апатия...или пък безразличие...Или пък...
Сърцето ми още е в кома. Живее, но в свой свят. Никакви реакции, никакви потупвания в ляво. Никакви емоции. С изключение, че си поплаках на „Хари Потър” и убийството на Дъмбълдор. Добре де, и когато Хармаяни плака за Рон. Но това не се брои.
Сърцето ми се е свило някъде. Набръчкано и неподвижно. И на моменти спирам притихнала, неиздавайки никакъв звук. И се заслушвам...в тишината! Но си е все така тихо. Ни стон, ни звук. Мълчи и си трае. Чудя се дали скоро ще излезе от кома. Дали ще се съвземе. Или е прекалено оплашено, за да се усмели да си „подаде носа” навън.
Размишлявах и над теорията да е в ремисия. Като при раково болните, които не са съвсем вече болни. За тези, които не знаят: Ремисия означава период, през който човек или е свободен от симптомите си, или те са овладени и проявите им остават относително стабилни с течение на времето(Уикипедия).
Дали съм в ремисия от към чувства. Ей така, защото цялото ми същество не може да смогне на толкова емоции. Не може да понесе повече чувства, не може да продължи по – нататък. Може би сърцето ми си е създало анти – тела, които да преборят вируса. Вирусът наречен “Чувства“, който носи всички емоции и усещания.
Може би сърцето ми се е проборило със способността да чувства, заради хилядите му нанесени рани. Може би е дръпнало чертата и е казало: „Аз бях до тук!”. Може дори да е крещяло. Но аз бчх твърде заета да слушам как сълзите ми падат една по една, че съм изтървала този тървествен момент. Тържество на победата. Победата над чувствата....
За момент спирам и се заслушвам. В тишината...друго не се чува...
- Ако смятате, че имате сърце, какво чувства то в момента?!
- А имам ли? Или го изгубих завинаги?!

1 коментара:

Опитите да осмислим, какво чувства сърцето са обречени на провал. По-скоро трябва да ги усетим.Често сигналите са незабележими, но това не значи,че ги няма.Апатията е по-скоро функция на мозъка.

Публикуване на коментар

Voici mon secret...

Моята снимка
Sweden
Обещавам, Никога да не забравям, че това е любов, която се случва веднъж в живота! И винаги да знам с дъното на душата си, че без значение какви предизвикателства ще ни разделят, винаги ще намерим път един към друг!

Последователи

Из архива

Из чуждите дневници