Нищо не знаеш...

"Сега знам! Няма парфюм, който да ухае по-добре на кожата ми от аромата на твоите ръце. Няма други очи, в които така добре се отразява душата ми. Няма друго тяло, което да пасва идеално на извивките на моето. Сега знам! Лудостта ми си има име. Твоето. Не искам да оздравявам..."



Къде си, по дяволите?! Цяла вечер те чакам да се появиш в скайп. И аз не знам защо. Криво ми е. И идея си нямам защо точно теб чакам. Сякаш не те задрасках от живота си преди хиляди години. И сега какво? Липсваш ми. Неуписуемо. Не знам да се смея ли или да плача. Само сълзите по лицето ми, които се стичат, пишейки това, май са доказателство, че положението е за плач. Толкова ми е самотно. Ей така, като човек иска да крещи, насреща му стоят купчина мебели. Бих усилила музиката, така, че да заглуша писъците, ама те така или иначе са в главата ми. Нещо крещи непрестанно и безспирно в мен. От дни. И през нощите...Постоянно. Нито сънят, нито купчината успокоителни, които би ми се искало да имам в тоя моменмт биха помогнали...Нито двата шоколада, които ометох за минути. Ендорфин...Какъв ти хормон на щастието...Нещастна съм...

Къде подяволите беше...Чаках те толкова много. Бясна съм. Даже не на теб, а на себе си. Чувствам се толкова безпомощна. Имам чувството, че от тоя тунел ще изляза точно никога. И защо си ми притрябвал пък точно ти..Ти, с който си разбивахме сърцата безброй пъти...

Май всички ме зарязаха, пък ти си ми константа. Липсваш ми. Ей така, даже да се скараме за световно, да си покрещим, да ти порева...да те изгоня от вкъщи...Липсваш ми. Имам чувството, че си единствения човек на света, който не ми е роднина, на който все още му пука...за мен...

И кво, сега седя и си хленча...за какво ли? Уместен въпрос. За всичко. И заради самотата ми, и затова, че за всички съм никому нужна в настоящия момент, заради купчината проблеми, които ме засипаха...Толкова съм ядосана,че пак си правя блог...за 4 - ти път може би... Ей така, да си изкарам всичките болни чувства и всички скапани емоции, които ме разяждат. Ако сте чували за разграждащият ефект на кока колата, ей това е по – страшно... Губя се. Просто се губя. Няма изход. Или пък аз не го намирам. Всичко ми кипи...

И какво, най - накрая се появяваш най – безцеремонно в скайп...бясна съм ти. Имал бил гости, ходил на разходка. Нчма такива....аз имам нужда от теб...имах. Сега съм още по – ядосана. Единствения, на който все още му пукаше, вече почва да не му пука...

А аз съм си самичка, отчаяна и напълно изгубена...

1 коментара:

:( все едно аз съм го писала... Поздрави

Публикуване на коментар

Voici mon secret...

Моята снимка
Sweden
Обещавам, Никога да не забравям, че това е любов, която се случва веднъж в живота! И винаги да знам с дъното на душата си, че без значение какви предизвикателства ще ни разделят, винаги ще намерим път един към друг!

Последователи

Из архива

Из чуждите дневници