Нищо не знаеш...

"Сега знам! Няма парфюм, който да ухае по-добре на кожата ми от аромата на твоите ръце. Няма други очи, в които така добре се отразява душата ми. Няма друго тяло, което да пасва идеално на извивките на моето. Сега знам! Лудостта ми си има име. Твоето. Не искам да оздравявам..."

- Имам чувството, че изгубих любовта на живота си...че изгубих теб...
-От кога съм пак любовта на живота ти?

- И да ти отговоря, ще кажеш, че ми е криво и самотно, че си запълвам времето и защото ти казвам това, което ти се иска да чуеш, за си играя с теб. - Това все пак не отговаря на въпросът ми.
- Защо да отговарям като дори въпросът ти е циничен, а си представям какво би последвало след като отговоря.
- Да видим...До колкото си спомням ти не ме обичаш по онзи начин...Ти не си влюбена в мен.

- И аз не знам какво съм и какво не съм. Просто ми липсваш жестоко и болезнено. И все си повтарям, че искам човек, който ще ме обича, ще ми огажда и ще ме търпи. И когато си ги мисля тези неща, никога ти не изплуваш в съзнанието ми. Тези са едни от редките моменти, в които не мисля за теб. Понякога човек има всичко пред очите си, но е твърде взрян в далечината, за да забележи...

- И ти ми липсваш, принцесо.

- Да, но ти не знаеш, как ти на мен ми липсваш.

- Жалко е, че не знаеш ти как на мен ми липсваш. Жалко е, че не виждаш това, което моите очи виждат във всичко. И е жалко, че не усещаш една единствена миризма всеки ден. Жалко е, че когато сълзите ти се стичат, мислите ти и сърцето ти не крещят едно единствено име. Сърцето ми гори, разбираш ли?! Гори заради теб...
- Ако ти кажа, че те обичам, би ,ли ми повярвал безрезервно?! Не, ти никога не би ми повярвал безрезервно.
Тогава какво да кажа?
- Какво искаш, например?
- Исках само да кажа това, което вече казах.
- Само да ми кажеш, че ти липсвам? Че ме обичаш?

- Какво друго мога да искам? Какво друго имам право да искам?!
- Много добре знаеш, че можеш да поискаш всичко от мен. Много добре знаеш, че можеш да ме омагьосваш пак, и пак, и пак..и много добре знаеш...Аз винаги съм бил тук! За теб!
- Да, но това не значи, че имам право да искам каквото и да било.

- Какво правим тогава?
- Ще ми помогнеш ли с отговора?
- И аз не мога да отговоря...

В един от любимите ми блогове намерих следващите редове...И дори самата аз самата не бих могла да опиша по - добре как се чувствам...
"И как боли.Господи, как боли.Тази нечовешка болка от всеки тласък на шибаното ми сърце.
В очите напират онези горещи солени капки, които хората наричат сълзи...аз ги наричам унижение.
---
Огньовете на ада горят в очите ми.Не ме гледай, току виж си усетил малка част от болката, която изпитвам...а повярвай ми - само тази малка част ти е достатъчна да пожелаеш смъртта си...
---
Боли и онези капки унижение бавно се стичат по лицето ми...Вече спрях да им обръщам внимание..
Дали съм аз или някой друг... не познавам образа в счупените хиляди парченца..."

p.s. Червеният ми балон има малка дупка. От която бавно, малко по малко натрупаното фалшиво щастие, надиплен позитивизъм и розова мъгла излизат на малки струйки. И оставят червеният ми, сивеещ балон все по - празен и все по - сбръчкан... червеният ми балон....Сърцето ми.

Когато го видях миналата седмица, щях да умра...от срам...Започнах да закривам очите си сякаш съм на 5, със родителите ми и гледам онази сцена от "Титаник" с колата...с изпотените прозорци...
Много неловко ми стана...и срамно...
Разговора започва на шведски затова....превеждам...
Единият от журито казва: Здрасти. Българина отговаря на поздрава. При което същият от журито му казва“ Първо искам да поискам номера на фризьора ти". И нашия казва, че не разбира шведски...И....срам....

Малко - по - малко се отдалечавам от всички. Не ми се приказва, не ми се пише и не ми се споделя с другите. Някак си в момента си се чувствам самодостатъчна. А и знам, че съм прекалено объркана, за да обърквам и другите със състоянието ми. И не ми се занимава с другите, въпреки че на някои хора им се занимава с мен. Което е странно. Когато се нуждая от някой, този някой не ми обръща и грам внимание. Когато обаче някак си не се чувствам самотна, въпреки, че съм сама, хора, от които най - малко съм очаквала да се интересуват от мен или да се сетят за мен, го правят..
На други все още не им пука. И бързо забравят. Защото аз съм щедър човек. И се раздавам...понякога на хора, които не го заслужават. но това не смятам да променям. Все още се намират хора, които заслужават да им дадеш вниманието си, да отделяш от времето и от средствата си, да им дадеш сърцето си...Дори душата си.
Аз вярвам в хората...или поне вярвах. Сега незнам. Още си ми е полу - апатично, полу - мъгливо и напълно безцветно...
Нещо ново...Последните две седмици...сивият цвят ми е "изпил" мозъка...Много ме радва...едно от малкото неща, към които не оставам безразлична...И цветовете на дъгата - преливащи...Иска ми се да имам такава рокля. Преливаща, дълга и мека...Както С. обичаше да казва: "все едно роклята ме обича".
С. се отказа голямо разочарование. Не тя самата. А надеждата, че ме харесва заради това, което съм...а не заради щедростта ми. Вече не съм в Бг., не съм интересна. Но пък човек се учи...Живота понякога ни бие жестоки шамари, направо главата ти се завърта на 360 градуса, почти откъсваща се от врата ни. Това ми напомня на Почтибезглавия Ник от "Хари Потър". Дам, на 19, мома за женене, както казва леля ми, а още се сещам за Потър и сие.
Пак се отплеснах.
Хора, които се интересуват от мен...ми пишат...смс- и, скайп...аз не си правя труда да отговарям...Защо? Нямам какво да кажа, не ми е до социални контакти и общи приказки. А за дълбоките теми съм съвсем боса. Аз не съм на себе си, не знам какво съм и защо съм, няма как да мисля за политика, музика или изкуства...Първо трябва да се разбера със себе си.
Едно със сигурност обаче знам...Различна съм...и на хората им е трудно да ме приемат.
Два прости примера. Вчера сутринта наблюдавах лице в лице племеника ми Феликс, докато спеше. Ето такъв момент, такава картина не ме оставя равнодушна, въпреки балона ми, добиващ сив отенък. И след минути се събуди...в непривично добро настроение...Почнахме да си играем и смеем, е може би и покрещавахме. часът беше 7 и 15 сутринта. При което дойде сестра ми и ми каза, че се нуждая от преглед. Познайте какъв...Заради какво?! че съм леко хиперактивна и ентусиазирана толкова рано сутринта. Е, тя пък е омърлушена, не и се говори с никой сутрин и иска спокойствие...да, ама аз не я пращам на преглед заради това...
Другото....
Пак вчера, разкарвайки се из центъра...изведнъж, иззад облаците проблесна Слънчо. И аз знаех, че имам само секунди, за да се усмихна, преди отново срамежливо да се е скрило...И както си вървях, погледнах право към него - Слънцето, затворих очи, защото светлината ме заслепяваше, но продължих да вървя. Усмихната, със затворени очи и наслаждаваща се на едни от последните(може би) слънчеви лъчи...Когато отворих очи, за да съм сигурна, че няма да се блъсна в нещо или някого, видях хора, гледащи ме с изумение. Но от онова укорителното...И ми стана съвестно, че съм искала да се усмихна на Слънцето и да почувствам нежните му целувки върху лицето ми...Та нима, когато ви целуват не затваряте очи?! Аз затварям...
Аз съм различна, странна и може би чудата...Но това съм аз...или поне това със сигурност знам за себе си....



п.с.Червеният ми балон е по - изгубен от всякога. И по - дистанциран от всичко и всички, във своята малка защитена от щастие и болка вселена. Моята вселена...

Забелязах и нещо друго освен "разходката" под водата..Изградила съм си някаква защитна система. И ги няма емоциите, не и силните такива.
Все едно някой да ме удари със всичка сила, а аз да усетя леко докосване. Така е и с хубавите, и с лошите неща. Нито хубавите случки ми се виждат много хубави, нито лошите много лоши. В някакво почти безтегловно, почти апатично и почти безразлично състояние се намирам...Почти. И усещам слабо позитивни и негативни вълни. И да, супер е, че лошото не ме достига, но да не мога да се зарадвам истински на нещо...е страшно..
Всичко си има цена...Да не можеш да бъдеш наранен, значи да се лишиш и от възможността да бъдеш щастлив...

Напоследък съм пълна скръб. Опитвах се да се усмихвам, да не си пълня главата с черни мисли. Доста добре се справях, ама и аз по принцип съм доста прилична актриса за аматьор. Е, не заслужавах "Оскар", но все пак...
Какво става?! И аз се не съм съвсем сигурна или пък просто не искам да си призная. Гонят ме няколко неща...страх, мързел, липса на самоувереност и несигурност. И засега резултата е много на нула в полза всичките кофти чувства. И най - лошото е, че нищо неш правя по въпроса.
Аз съм от хората, които бързо се ентусиазират от нещо и също толкова бързо губят интерес. Не, че е нещо с което се гордея, де. Никак даже. Но и почти нищо не правя, за да го променя. А и може ли човек да промени същността си...или поне частица от нея?! Май е крайно време да се стегна и да разбера...възможно ли е човек да избяга от някой от недостатъците му...
Имам чувството, че това ми е закодирано във днк - то. Даже се чудя как съумях да задържа блога ми за повече от седмица.
Оплаквам се сама на себе си от някои неща, а всъщност сама си ги причинявам...
Искам да направя нещо, а бездействам...
това трябва да се промени...Скоро...иначе съвсем ще се превърна в...Загубенячка...
Имам целите, но не съм целенасочена и устремена за постигането им.



п.с. Червеният ми балон, не е никак червен...избелял, като стара снимка. Като дрехите, показвани в рекламите за прах за пране...

Пътуването към новият ми, позитивен живот...не се оказва това, което очаквах.
Да, имам си моите дребни успехчета и съм благодарна за тях. Радвам се, че някак си едно по едно нещата се нареждат. И да, все още има парченца от пъзела, които липсват...Но някои неща идват с времето си. Но една частичка винаги ще липсва и тази част от пъзела носи името С.
Да, егоистично е да искам и да очаквам нещо от С., след като не сме заедно от цяла вечност...И след като аз предприех тази стъпка...нещата да са такива, каквито са. И си мислех, че така ще е по - добре за теб. Може би сгреших. Май, май...
Защото...Да, хубаво ми е, че получавам похвали в училище, че попадам на интересни анонси за работа, че имам вдъхновение и най - накрая реших с какво искам да се занимавам и каква специалност да избера за университета...Но всичко това придружавано от липсата ти не ми е толкова сладко. Сякаш губи стойността си...
Защото всеки път като имам случка - независимо кофти такава или нещо хубаво, ти си човекът, с който искам да го споделя. Много странно усещане, защото съм наясно, че понякога дори и ти не ме разбираш. Понякога и ти не ме познаваш...Да де, не само понякога. Често се уверявам, че не знаеш коя съм...каква съм. И въпреки това...
...си оставаш човека, на който мога да кажа всичко. Дори с риск да бъда наругана, неразбрана и отхвърлена.
Малко като зависимост...
И в моментите като този, когато ми се иска да ти кажа за толкова много неща, а ти дори не желаеш да ми кажеш и дума...си мисля за някои неща...Спомням си..
За онзи път, в апартамента на майка ми, когато бяхме заспали, а тя реши, че мърсуваме..а аз дори не бях имала нищо по - така с теб..
За вечерта, когато поръчах китайска храна и пихме вино, а ти принадлежеше на друго момиче...но накрая се събуди в леглото ми.
За деня, в който дойде на вратата ми с поне 40 балона, във формата на сърца...и оттогава се роди любовта ми към балоните..
За един 8 - ми март, в който ми донесе един каранфил, защото явно не можеше да си позволиш повече...Но на мен не ми пукаше какво цвете ще е...далеч по - важен беше жеста..
За вечерта, на "новата" поща, когато ми донесе Поли. моя сладък, розов заек..
Спомени...
А вече никога нищо няма да е същото...или подобно...

Червеният ми балон се опитва да си поеме въздух...но една липса го задушава...

Настроение:




Нещата напоследък почват да се оправят.
Май успявам да позитивирам. Доста се старая, макар понякога да проблясва по някоя и черна и обезверена мисъл през главата ми.
Чудя се на кое се дължи всичко това...
Дали на The Secret, за която споменах по - рано...
Дали заради захарчето под възглавницата ми..
Или пък заради това тук (Благодаря, Анел)?!
Забелязах, че поста на Анел е последван от 95 коментара...сред които и моя. Явно много хора се нуждаем от чудо. Но истината е, че чудесата идват с вярата! Че можем, че има как, че всичко е възможно!
Човек не трябва да се предава и отказва...Трябва да вярваме, въпреки всичко и всички..В нас, в позитивното мислене, в другите...В силата на мечтите и полета на надеждата...

Около мен...Вчера ми звънна един познат, за да чистя апартамента му отново. На черно. Април и Юни го поддържах веднъж седмично, а после дойдоха ваканции и ремонт. и нямах тези...хм, джобни пари, които правя там за 4 пъти месечно. Радвам се, че пак ме потърси. Също така днес ми звънна една позната. Иска да гледам детето и цяла нощ. От 8 вечерта до 5 сутринта. Сигурно запиване и дискотека. Но това не е същественото. Ще мога да купя хубав подарък на племенника ми, който има Р.Д. в петък, с парите които ще получа за ѝ"услугата".
Кандидатствах и за една почасова работа и имам предчувствие...Добро. И позитивирам. Дано ми се случи... С това училище ми е трудно дори да намеря подходящите оферти за работа. Но в училище получих шанс да уча в интензивен клас, който ще ми спести от 6 месеца до година и половина ходене на училище и бавене за университета. Та шанса го имам. Остава да не се издъня. Но няма сила на света, която да ме провали, освен мен самата. Но това няма да го допусна.

Червеният ми балон отива да изпразни миалната машина, а в главата ми се движат като стрели...НЕ! Като куршуми само положителни молекули и мисли :) И надежда....

Искам да споделя с всички песента, която ме кара да се чувствам като в приказка....


"Не се налагаше да избирам каквото и да било. Трябваше само да разбия едно добро сърце..." Стеф, Стеф...Понякога толкова съжалявам, че не мога просто да те оставя да си живееш живота. Аз съм егоист..Абсолютен..Тотален...Егоистичен егоист...Това звучи като фразата на Г. за "терористичния терор", ама не ми пука. Аз съм егоист. Признавам си. Просто не мога да те пусна от живота си, да те оставя да си тръгнеш, да го напуснеш безпардонно...Или по - скоро...аз не си тръгвам, а все те догонвам точно, като се опитваш да си живееш живота. Егоист. И лошото е, че го осъзнавам. Разбирам какво ти причинявам с присъствието си, чувствам болката ти и въпреки това...Егоист... Чувствам се като Бела по отношение на Джейкъб... Тази сага ми е изпила мозъка...а аз изпивам твоя...Бавно, малко по малко, стъпка по стъпка превземам ума ти...Отново и отново...И се чувствам като чудовище, защото не ти давам да си тръгнеш. Препречила съм пътя и си в капан, клетка...И сякаш изтезавам жертвата си, малко по малко, за да те задържа за по - дълго...Преди да намериш начин да ми избягаш... Зависима съм към теб по странен начин. Егоистичен начин... Знам колко е нередно...и нечестно....и егоистично...И да, ще използвам думата егоист и егоизъм и егоистично колкото пъти си искам, защото няма други по - подходящи думи, с които да опиша мен, ситуацията и мислите ми. Аз съм егоист в отношението си към теб. Признавам! Без нож допрян в гърлото, без да ме измъчваш, за да изкопчиш признание... Толкова съжалявам....но егоизма ми е многократно по - силен от съжалението...за което отново съжалявам...
Червеният ми балон е изпълнен с нуждата си от С.
...Пристрастено към...Има нещо в теб...Онова необикновенното..

Защо не пиша...Нямам какво да разкажа...или има, но са все дребни неща. Или просто планове. Когато имам нужда от надъхване, а откакто чета сагата "Здрач" определено се нуждая от такова...гледам The Secret. И да, вярвам в силата на мисълта, вярвам, че човек е създател на всичко, случващо се около него. Прилагането на практика обаче не е от най - лесните начинания.
Защо се обезверявам, четейки сагата?! Между другото днес дочетох ѝ "Затъмнение" и започнах "Зазоряване", но на компютъра. Утре май ще принтирам малко, за да не си натоварвам така зрението... Чудя се има ли такава разтърсваща любов в реалния живот...и не вампирска, а просто такава обсебваща, неподправена, истинска и неустоима...Просто Любов. Любов, непризнаваща шреме и пространство, реалност и сънища, пречки и чужда намеса. Любов, оцеляваща, въпреки и заради всичко.
Опитвам се да съм позитивна, но в следващата минута ми е някак...объркано... Мислех върху това какво да уча...Искам да съм творец и да създавам...Затова май графичният дизайн остава...Въпреки, че не бих отказала да се занимавам с театър...или с писане. Искуство. Нещо, което създавая. Нещо, вдъхновено за и от хората.

Мислех си и за мечтата ми за Дубай...това е дълга история и не съм я споделяла още тук...
Днес, съвсем внезапно се замислих за Градът на Ангелите и като цяло Америка...знае ли човек къде ще го отведът мечтите...А ако се стегна и позитивирам току виж сама съм се отвела там...

Червеният ми балон се носи безцелно и объркан...Нещо му се е изгубило желанието...да лети и да създава....Да създава какво?! Просто мечти...

Иска ми се да има какво да разкажа или споделя.
Единственото ново е, че чувствам една апатия...отново. Някак си все още не разбирам някои неща.

Не се концентрирам на ликциите, изнервено ми е...и нещо по - страшно. Студена съм. Аз - топлата и емоционална личност...Лудостта...съм студена. Като камък. Като късче неразтопим лед.
Прочетох "Здрач", а сега ме е погълнала "Новолуние"....Чудя се, има ли такава любов? Някой, готов на всичко. Някой, който те обича до болка. Някой, който би се борил със всички, включително и със себе си, за да бъде с някой друг. Любов, водеща до лудост, до безсъзнание, до безсилие, до болка. Любов над всичко.
Иска ми се да се влюбя по този начин...до полудяване, до невменяемост.

Червеният ми балон е попаднал в безобразен мрак, от който изход няма. Twilight.
/me е в очакване на новата луна....Идва ли?!
Не я виждам, студено е...Студена съм...


Трети няма да има...не и скоро.

Дни наред пишех за крачката, която щях да предприема...За лудостта налегнала Лудостта. Знам, че звучи налудничево, но аз се разбирам.
За страховете и несигурността ми...за надеждите ми.
Какво се случи?
от 28 - ми юли до 11 август си бях в Бг. За което знаете. Нищо ново. Но...Бях си две седмици след това в Швеция...и познайте...на 25 август пак заминах за Бг. За седмица. И снощи се върнах.
Защо?! Уместен въпрос.
(това до тук го написах снощи...и днес ще продължа)

Заради момче...Момче, което не познавах. Не и достатъчно добре. И не мога да кажа, че е било любов от пръв поглед, но пък беше огромно харесване от първото ни излизане. Просто усетих нещо. Нещо, което досега не съм изпитвала към никой...никой друг. Може и да става дума за влюбване, но аз вече съм се влюбвала, а това беше(е) различно. И някак си имаше нещо повече...и до днес не мога да го определя какво е.
Но аз имах предположение. Затова се върнах отново. Помислих си...въобразих си, че това е човекът. Другата ми половинка. Онзи човек, с който сте двете половинки на едно цяло.
И не ми казвайте, че съм само на 19, за да мисля за истинската любов.
Хората се влюбват и на 16 и на 61.
И никой не е застрахован къде, как, защо и при какви обстоятелства ще я срещне. Затова си отидох. Защото не исках да съжалявам, ако това е бил човека, а аз съм го изпуснала. Не исках да мина покрай него, а да не го позная. Моята половинка, онази, с която ми е предопределено да се срещна, но е моя задачата да го позная. Върнах се, въпреки страховете ми, въпреки всичко.
Зарязох живота ми, направих някои жертви, дадох доста пари, направих две държави на квартали...
За нищо...
Изненадах Е. вечерта, в която се прибрах. Бях се наговорила с моя приятелка да уреди случайна среща, без той да знае, че аз ще се появя.
За цяла седмица, това беше единствената ни среща...
После не ми вдигаше, или си измисляше оправдания...
Накрая разбрах, естествено не от него...той не ме потърси...Че го било страх. Да не страда като си замина. Егоист. Той да не страдал...а аз, дето дойдох от на майната си...кво ти пука...

Отначало се обвинявах, че сама съм си виновна. Той не ме е молил да се върна...Не, не съм виновна. Това беше желанието на сърцето ми...и ще знам, че съм паднала, защото съм скочила...защото съм имала смелостта да направя нещо...
Исках да знам дали това е човека...Не знам...И сега не знам.
Но аз бях готова на всичко, ако това е човекът. Да направя Бг и Швеция не на квартали, ами на съседни апартаменти...всичките си пари бих дала за това начинание...Всичката си енергия бих вложила...и не бих погледнала в страни...
Вече е все едно...
Просто...нещо ми горчи....

/Червеният ми балон днес няма лекции, затова ще чете "Здрач"(в Бг си купих и 2- рата , и 3 - тата част...четвъртата друг път), ще яде локум и вкусната китайска храна, която милата ми сестричка ми сготви.

п.с. Каква е равносметката...От дълга, ама наистина дълга коса, вече съм на френска черта...Цвета от черен, вече е светло - кестеняв...а надежди нямам...

p.s. 2 "Всички хора сме ангели само с едно крило - можем да летим единствено ако се прегърнем силно"...аз исках само да те прегърна и никога да не те пусна, Е.

Voici mon secret...

Моята снимка
Sweden
Обещавам, Никога да не забравям, че това е любов, която се случва веднъж в живота! И винаги да знам с дъното на душата си, че без значение какви предизвикателства ще ни разделят, винаги ще намерим път един към друг!

Последователи

Из архива

Възникна грешка в тази притурка

Из чуждите дневници