Нищо не знаеш...

"Сега знам! Няма парфюм, който да ухае по-добре на кожата ми от аромата на твоите ръце. Няма други очи, в които така добре се отразява душата ми. Няма друго тяло, което да пасва идеално на извивките на моето. Сега знам! Лудостта ми си има име. Твоето. Не искам да оздравявам..."

Малко - по - малко се отдалечавам от всички. Не ми се приказва, не ми се пише и не ми се споделя с другите. Някак си в момента си се чувствам самодостатъчна. А и знам, че съм прекалено объркана, за да обърквам и другите със състоянието ми. И не ми се занимава с другите, въпреки че на някои хора им се занимава с мен. Което е странно. Когато се нуждая от някой, този някой не ми обръща и грам внимание. Когато обаче някак си не се чувствам самотна, въпреки, че съм сама, хора, от които най - малко съм очаквала да се интересуват от мен или да се сетят за мен, го правят..
На други все още не им пука. И бързо забравят. Защото аз съм щедър човек. И се раздавам...понякога на хора, които не го заслужават. но това не смятам да променям. Все още се намират хора, които заслужават да им дадеш вниманието си, да отделяш от времето и от средствата си, да им дадеш сърцето си...Дори душата си.
Аз вярвам в хората...или поне вярвах. Сега незнам. Още си ми е полу - апатично, полу - мъгливо и напълно безцветно...
Нещо ново...Последните две седмици...сивият цвят ми е "изпил" мозъка...Много ме радва...едно от малкото неща, към които не оставам безразлична...И цветовете на дъгата - преливащи...Иска ми се да имам такава рокля. Преливаща, дълга и мека...Както С. обичаше да казва: "все едно роклята ме обича".
С. се отказа голямо разочарование. Не тя самата. А надеждата, че ме харесва заради това, което съм...а не заради щедростта ми. Вече не съм в Бг., не съм интересна. Но пък човек се учи...Живота понякога ни бие жестоки шамари, направо главата ти се завърта на 360 градуса, почти откъсваща се от врата ни. Това ми напомня на Почтибезглавия Ник от "Хари Потър". Дам, на 19, мома за женене, както казва леля ми, а още се сещам за Потър и сие.
Пак се отплеснах.
Хора, които се интересуват от мен...ми пишат...смс- и, скайп...аз не си правя труда да отговарям...Защо? Нямам какво да кажа, не ми е до социални контакти и общи приказки. А за дълбоките теми съм съвсем боса. Аз не съм на себе си, не знам какво съм и защо съм, няма как да мисля за политика, музика или изкуства...Първо трябва да се разбера със себе си.
Едно със сигурност обаче знам...Различна съм...и на хората им е трудно да ме приемат.
Два прости примера. Вчера сутринта наблюдавах лице в лице племеника ми Феликс, докато спеше. Ето такъв момент, такава картина не ме оставя равнодушна, въпреки балона ми, добиващ сив отенък. И след минути се събуди...в непривично добро настроение...Почнахме да си играем и смеем, е може би и покрещавахме. часът беше 7 и 15 сутринта. При което дойде сестра ми и ми каза, че се нуждая от преглед. Познайте какъв...Заради какво?! че съм леко хиперактивна и ентусиазирана толкова рано сутринта. Е, тя пък е омърлушена, не и се говори с никой сутрин и иска спокойствие...да, ама аз не я пращам на преглед заради това...
Другото....
Пак вчера, разкарвайки се из центъра...изведнъж, иззад облаците проблесна Слънчо. И аз знаех, че имам само секунди, за да се усмихна, преди отново срамежливо да се е скрило...И както си вървях, погледнах право към него - Слънцето, затворих очи, защото светлината ме заслепяваше, но продължих да вървя. Усмихната, със затворени очи и наслаждаваща се на едни от последните(може би) слънчеви лъчи...Когато отворих очи, за да съм сигурна, че няма да се блъсна в нещо или някого, видях хора, гледащи ме с изумение. Но от онова укорителното...И ми стана съвестно, че съм искала да се усмихна на Слънцето и да почувствам нежните му целувки върху лицето ми...Та нима, когато ви целуват не затваряте очи?! Аз затварям...
Аз съм различна, странна и може би чудата...Но това съм аз...или поне това със сигурност знам за себе си....



п.с.Червеният ми балон е по - изгубен от всякога. И по - дистанциран от всичко и всички, във своята малка защитена от щастие и болка вселена. Моята вселена...

0 коментара:

Публикуване на коментар

Voici mon secret...

Моята снимка
Sweden
Обещавам, Никога да не забравям, че това е любов, която се случва веднъж в живота! И винаги да знам с дъното на душата си, че без значение какви предизвикателства ще ни разделят, винаги ще намерим път един към друг!

Последователи

Из архива

Из чуждите дневници