Нищо не знаеш...

"Сега знам! Няма парфюм, който да ухае по-добре на кожата ми от аромата на твоите ръце. Няма други очи, в които така добре се отразява душата ми. Няма друго тяло, което да пасва идеално на извивките на моето. Сега знам! Лудостта ми си има име. Твоето. Не искам да оздравявам..."


"Как да нареждам сама коледни украси?
Искам да пия до там ... да незнам коя съм!
Искам пак двама да сме, но сама ще бъда!
Коледа идва без теб... и без теб си тръгва..."

Усещам как времето изтича между пръстите ми. Няма време. Тик - так, тик - так.
Мразя звука, идващ от препускащите часовници. Затова и винаги ги разкарвах от стаята ми или просто вадех батериите им. Тик - так, тик - так. Звукът им ме подлудяваше в нощите, които не можех да спря. В нощите, в които главата ми и без това беше на косъм да се пръсне от бясни мисли, проблеми и хипотетични решения. Нямах нерви за нищо, камо ли за проклетото тиктакане. Тик - так, тик - так.
Отвратително е усещането за липса на време. Когато изтърваш автобуса и ти се иска той да беше закъснял. Когато някой полива най - хубавата ти и любима блуза с кафе, а си мислел да станеш секунди по - рано. Когато някой се качва на влак, някакъв женски глас напомня за заминаването на влак еди кой си, от колувоз еди кой си, в посока еди коя си след еди колко си минути. Проблема не е в колувоза или номера на влака. Проблема дори не е в посоката. Проблема е в минутите, които знаеш, че текат и няма да можеш да задържиш ръката на любимия още минута, само още една минута...Тик - так, тик - так.
А една минута е само 60 секунди. И ако той си тръгне след 60 секунди, то това е най - краткото време на света. Но ако имаше време да впие устните си само за 60 секунди в твоите...То това би било цяла вечност...Тик - так, тик - так.
Защото докато той си тръгва, знам, че ще има хиляди, милиони, милиарди секунди без него...И това ме убива...същото толкова бавно и убийствено, както всяка частица от секундата, в която си нямам представа как е, къде е, с кого е...Жив ли е изобщо?!
Тик - так, тик - так.
Но когато имам само минута с него...дори секунди...Е най - убийствено колко бързо се изнизват...Тик - так, тик - так.
Знам, че той си отива.
Тик - так, тик - так.
Дори не от мен...Просто някой неща свърват. Като ваканцията, която разделя учениците и знаеш, че последния учебен ден е началото на 3 месеца без любимите съученици.
Тик - так, тик - так.
Но какво става, ако няма завръщане?
И ако никога повече не те видя? Времето ми с теб изтича...
Времето ми изтича...а с него и шансовете ми да не те изгубя завинаги...
Тик - так, тик - так.

Има толкова много неща, които искам да ти кажа...Но думите ще останат неизречени...ненаписани...
Има толкова много чувства, които чакат да бъдат показани...Е, ще си останат с чакането...

Има толкова много мисли, които тичат една през друга, надявайки се да бъдат споделени... Ще потънат някъде дълбоко в подсъзнанието ми. В изгнание...

Има толкова много любов, която иска да си проправи път през ледената ми обвивка. Нека се опита, аз ще си направя нова и желязна такава...

Има спомени, които искат да бъдат разказани....Ще се одавят в тишината....

Има мигове, които никога няма да бъдат забравени. Тях ще заровя дълбоко, в най - тъмните кътчета на душата ми. Те, както и аз, имаме страх от тъмното...Там, няма да посмеят да помръднат, няма да посмеят да кажат и дума, няма да съществуват...Може би няма да оживеят...

Има дни, които можеха да бъдат прекарани с теб. Краят им дойде, бройката им се изчерпа. Ще бъдат избутани от нощите, в които няма да мога да заспя...
Има сънища, които ми напомнят безмилостно за това, което никога няма да имам. Тях...Тях, ще запазя. Все нещо трябва да остане...
Има кошмари, в които те губя неизбежно и завинаги. Не че някога съм те имала. Но те се опитват да откраднат дори това, което съм нямала...

Има сълзи, които чакат да бъдат изплакани...и ще бъдат!

Има сърце, което мълчи. Защото няма правото да говори. И ще си мълчи.


Няма бъдеще.
За теб и мен.

Няма нито минало, нито настояще. Всичко се случваше единствено в главата ми.

Няма място в живота ти...за мен. И няма да намериш. Защото някой друг вече го запълва...
Няма смисъл да правя каквото и да било. Каквото можех, вече го направих. Ти си/беше на ход.

Нямам право да се боря за любов, обещана, отредена и определена за някой друг...

Няма надежда...
За мен...

За мен и теб...

За нас...


Понякога ми се искаше да съм невидима. Това, което човешкото зрение обикновено улавя, да пропуска мен. Да съм някъде, но в същото време и да не съм. Искам да мога да се промъквам безшумно и незабележимо покрай него. Да мога да усещам аромата на кожата му, а моето дишане да пробягва само като хладна тръпка по тялото му. Иска ми се да мога да го съзерцавам необезпокоявано – него и изяществото му, попито във всяка една негова клетка. Защото не можех да го зяпам просто така. Когато съм материализирана, както за нещастие съм винаги, трябва да внимавам колко продължително го гледам. Трябваше да следя дали съм с полуотворена уста заради удивлението и преклонението пред красотата му. Нямам право да го гледам като пълна глупачка, нефокусирано и изпиваща го с очи, обхождайки всяка негова извивка с поглед.
Иска ми се да съм невидима, за да мога да го слушам с часове. Как разговаря с другите, разбира се. Да слушам мелодичният му, изпълнен с интересни нотки глас би било достатъчно. Така или иначе не чувах думи, а ноти, подредени в красива композиция. Чувах музика, която ме разтапяше и обричаше на по – силни и по – дълбоки чувства след всяка нота.
Иска ми се да съм невидима, за да мога да наблюдавам всяко негово движение, мисъл, действие. Да мога да се наслаждавам на грацията и маниерите му, попити във всяко негово движение или стъпка.
Иска ми се да бях невидима, за да мога да го докосвам. Да очертавам с пръсти перфектните форми на лицето му. Фината му брадичка, сочните му устни, нежната му кожа, затворените му клепачи, когато спи. Боже, колко много исках да видя, как спи. Красив и уязвим, с почти детско изражение в съня си. Единственото, което той би усетил е лек полъх, обгръщащ тялото му. Без капка съмнение, че това може да са нечии пръсти, нечии ръце и докосвания. Моите ръце.
Иска ми се да знам какво се случва в главата му. Дали е същият хаос като в моята?! Едва ли. Мислите му със сигурност са перфектно подредени, ясни и определено не крещяха една през друга. Иска ми се да знам какво го вълнува, за какво говори с другите, какво говорят другите с него. Защото единственото, излизащо от устата ми в редките случаи когато разговарях с него, беше едно голямо нищо. Говорех нервно, объркано и притеснено. И естествено само празни приказки. Нищо съществено. Сигурно си мисли, че съм жалка и не особено интелигентна. Със семпъл живот, елементарни мисли. С две думи жалка картинка. И аз бих си го помислила, ако бях на негово място. Но той беше умен, красив, съвършен и достатъчно добре възпитан, за да поздравява дори хора като мен.

Нещото, заради което най – силно желая невидимостта си е усмивката му. Никога не съм виждала нещо подобно. Усмивката му е слънце. Огряваше всичко около него и всичко друго изглеждаше обикновено, дори невзрачно на фона на тази неземна, божествена усмивка. А той винаги е усмихнат. Винаги. И аз оставах заслепена, без дъх, без сърцебиене, с отворена от удивление уста. Усмивката му парализираше всичко в мен. Караше ме да забравя коя съм. Забравях дори как да дишам и издишам. Винаги оставах като замръзнала. Без звук от дишане или сърцебиене. Оставах безмълвна, бездиханна и със спряло сърце. Имам чувството, че всеки път ми отнема цяла вечност преди да се сетя как ставаше номера с дишането. Виждаше ми се болезнено, трудно и почти непосилно. За сърцето съвсем оставах без думи. Като си спомнеше, че е спряло, сякаш за да си навакса, забиваше лудо и препускайки. Имах чувството, че гръдният ми кош няма никакъв шанс пред полудялото ми, горящо сърце. Сякаш всеки момент щеше да разкъса кожата ми проправяйки си път навън. Двоумих се само за метода, който сърцето ми би използвало. Дали ще изпепели костите ми и стопи кожата ми или беше достатъчно само да се засили милиметър напред, за да счупи костите ми и да разкъса плътта ми. А може би не беше нужно да прави каквото и да било. Беше достатъчно полудяло и като нищо би излезе от мен като птичка изскачаща от стар, стенен часовник. Само че никога нямаше да се прибере отново. Щеше да се откъсне и щях да умра. Така или иначе явно вече ми е писано да ми се случи без дилемата „ рано или късно”.С всички тези бездиханни, безпулсови, но и безценни секунди смъртта ми е само въпрос на време.
Дали си струва да умра заради усмивката му?! Абсолютно. Защото нищо не би могло да се сравни с нея. Защото тя беше най – красивото нещо, което очите ми бяха виждали. И защото никога нямаше да мога да откъсна очи от нея. Магическата му, нечовешки красива усмивка.
Нещото, заради което си струваше да живея, нещото, заради което си струваше и да умра.


В съня ми идваш както всяка друга вечер,
усмихваш се и тихичко шептиш.
Аз пак съм твоето момиче,
а ти си силния, безстрашен принц.
Пoглеждаш ме и нежно ме докосваш, с пръстите ти - кадифе.
А аз изтръпвам и си казвам,
дано днес да е реално, само днес...поне.
Ти се смееш със захарнопамучен смях,
а аз се чудя истина ли си или пак във сън живях.
Опитваш се да ме целунеш, а дъха ти гали моя страх,
че сутринта пак ще се събудя, а ще ми се иска да не бях.
Ти казваш: "Тази нощ оставам, тази нощ съм тук".
Да в съня ми ти оставаш, но после ще те търся във всеки друг.
Вкуса на устните ти ме изгаря и искам да крещя.
Не от сладост полудяла. Утре пак ще съм сама.
Утре.
Пак.

Сама.



Чудя се защо ли толкова бързо прощавам?! Винаги...каквото и да е... Преди броени дни обаче се случи нещо, което скъса тънката червена линия на невероятното ми търпение и бързото забравяне. Никакво забравяне, никакво "това остава в миналото", никаква прошка. Било човешко са се греши, божествено да се прощава. Е, аз нямам подобни претенции. Съжалявам! Ти сама си си виновна за всичко, ужаснице такава! И хич не смей да ми цапаш хубавия блог със сектанските си глупости, запази си думите за някой, който може би ще ти повярва!
Помниш ли кога за последно си чула от мен : "Обичам те!"...защото аз не помня, когато последно ти го казах...Определено преди години. Отдавна не те обичам! Вече спрях да те и уважавам, змия такава. Била ми дала живот! Много важно! Да родиш някой и да имаш документи, доказващи, че си пращала пари не те прави родител! Да ти е ясно!
"Това е поздрав за тебе, моя бивша "майко", знам, че ще го прочетеш!
Ти ми разби сърцето! Сега и аз ще разбия твоето!
Слушай! Мразя те!
Ти, Ти си тая, която ме заряза.
Ти, ти си тая, която ме наказа.
Как можа любовта ми да издъниш?
Сега те проклинам - дано да потънеш.
Няма за какво ти да ми прощаваш!
Минаха времената да ми се пре*баваш!
Сега към теб изпитвам само съжаление,
даже омраза, БЕЗ извинение!
За мен значиш вече по - малко от нула,
това, че някога съм те обичала -все едно не си го чула!"
Ясно?!
Иска ми се да ти кажа куп други неща за отвращението, което изпитвам и ненавистта ми! За това колко съжалявам, че съм имала нещастието да бъда родена от подобно същество като теб...Защото за мен, в моите очи ти не си никакъв човек...
Искам да ти разкажа, за нощите в които имах нужда от майка си, само дето нея я нямаше. И за всичките сълзи и разочарования, които донесе или по - скоро остави след себе си...
Преди съжалявах, че те нямаше, сега същалявам, че не си си тръгнала по - рано! Ще ми се никога да не те познавах! Преди мечтаех за прегръдките и целувките ти! Сега единствено биха ме отвратили. Ще ми се никога да не ме беше доближавала!
Преди се надявах и броях дните, седмиците, годините до завръщането ти. Сега празнувам всчка една минута, в която си на майната си! Ще ми се да си беше стояла там.

Чу ли? Мразя те...

Voici mon secret...

Моята снимка
Sweden
Обещавам, Никога да не забравям, че това е любов, която се случва веднъж в живота! И винаги да знам с дъното на душата си, че без значение какви предизвикателства ще ни разделят, винаги ще намерим път един към друг!

Последователи

Възникна грешка в тази притурка

Из чуждите дневници