Нищо не знаеш...

"Сега знам! Няма парфюм, който да ухае по-добре на кожата ми от аромата на твоите ръце. Няма други очи, в които така добре се отразява душата ми. Няма друго тяло, което да пасва идеално на извивките на моето. Сега знам! Лудостта ми си има име. Твоето. Не искам да оздравявам..."

Усещам как времето изтича между пръстите ми. Няма време. Тик - так, тик - так.
Мразя звука, идващ от препускащите часовници. Затова и винаги ги разкарвах от стаята ми или просто вадех батериите им. Тик - так, тик - так. Звукът им ме подлудяваше в нощите, които не можех да спря. В нощите, в които главата ми и без това беше на косъм да се пръсне от бясни мисли, проблеми и хипотетични решения. Нямах нерви за нищо, камо ли за проклетото тиктакане. Тик - так, тик - так.
Отвратително е усещането за липса на време. Когато изтърваш автобуса и ти се иска той да беше закъснял. Когато някой полива най - хубавата ти и любима блуза с кафе, а си мислел да станеш секунди по - рано. Когато някой се качва на влак, някакъв женски глас напомня за заминаването на влак еди кой си, от колувоз еди кой си, в посока еди коя си след еди колко си минути. Проблема не е в колувоза или номера на влака. Проблема дори не е в посоката. Проблема е в минутите, които знаеш, че текат и няма да можеш да задържиш ръката на любимия още минута, само още една минута...Тик - так, тик - так.
А една минута е само 60 секунди. И ако той си тръгне след 60 секунди, то това е най - краткото време на света. Но ако имаше време да впие устните си само за 60 секунди в твоите...То това би било цяла вечност...Тик - так, тик - так.
Защото докато той си тръгва, знам, че ще има хиляди, милиони, милиарди секунди без него...И това ме убива...същото толкова бавно и убийствено, както всяка частица от секундата, в която си нямам представа как е, къде е, с кого е...Жив ли е изобщо?!
Тик - так, тик - так.
Но когато имам само минута с него...дори секунди...Е най - убийствено колко бързо се изнизват...Тик - так, тик - так.
Знам, че той си отива.
Тик - так, тик - так.
Дори не от мен...Просто някой неща свърват. Като ваканцията, която разделя учениците и знаеш, че последния учебен ден е началото на 3 месеца без любимите съученици.
Тик - так, тик - так.
Но какво става, ако няма завръщане?
И ако никога повече не те видя? Времето ми с теб изтича...
Времето ми изтича...а с него и шансовете ми да не те изгубя завинаги...
Тик - так, тик - так.

2 коментара:

знам, че поста ти е малко стар, за да го коментирам, но твоите думи ме жегнаха сега..в тази секунда.. дори се насълзиха очите ми.. и няма какво по-добро да кажа, просто исках да знаеш, че бях тук и почувствах това..

А аз ще кажа...благодаря ти, че ме почувства...

Публикуване на коментар

Voici mon secret...

Моята снимка
Sweden
Обещавам, Никога да не забравям, че това е любов, която се случва веднъж в живота! И винаги да знам с дъното на душата си, че без значение какви предизвикателства ще ни разделят, винаги ще намерим път един към друг!

Последователи

Из чуждите дневници