Нищо не знаеш...

"Сега знам! Няма парфюм, който да ухае по-добре на кожата ми от аромата на твоите ръце. Няма други очи, в които така добре се отразява душата ми. Няма друго тяло, което да пасва идеално на извивките на моето. Сега знам! Лудостта ми си има име. Твоето. Не искам да оздравявам..."


- Някога обичал ли си друга повече от мен? - не бяха пръстите, написали въпроса.

Беше сърцето, което с всяка следваща буква забиваше по - бързо, и по бързо. Още по - бързо. Имах чувството, че всеки момент ще излезе от тялото ми, разкъсвайки плътта ми, неиздържаща на напрежението, скоростта и ускорението. Сякаш искаше да изкочи, размазвайки се по екрана, така че да не ми даде шанс да прочета отговора.

Отговора беше кратък и ясен. Недвусмислен. Две букви, два звука.

- Да.

Иска ми се сърцето ми да беше напуснало орбитата си. Да беше окъпало монитора с горещата си, червена кръв, така, че отговора да беше останал загадка. Неизвестното X.

Иска ми се сърцето ми да бе спряло. Kато повреден часовников механизъм. Времето да тече, но стрелките да не отброяват. Аз да съществувам, без да е нужно нещо в ляво да бие. И да не боли.

Болката от отговора не закъсня. Моментална и съкрушителна.

Няма смисъл да се споменава горчивия вкус в устата ми, свитото ми гърло, сякаш опитващо се да ме задуши. Няма да говоря за сълзите, които заваляха като из ведро. Никой чадър не би устоял на силата и последователността, с която валеше. Ще пропусна и липсата на въздух в дробовете ми, изненаджащия студ, който ме вледени и все още ме държи в прегръдките си трепереща.

Но сърцето ми...то беше в агония. Можех да усетя как се свива в бавни конвулсии и гърчове.
Всяко туп - туп беше заглушено от писъците в главата ми. Прехапвах устни, за да не крещя на глас. Всяко туп - туп не звучеше както би трябвало. Не беше туп - туп. Не беше дори само туп. Беше "Да". "ДА"! Отговорът, който би предизвикал сърдечен удар, ако бях малко по - стара. (още няколко часа до 20 - тия ми рожден ден...)
Сърцето ми агонизира. В главата ми отекват писъци. А можех да си спестя цялата тази животоубиваща болка.
Да се беше пръснало секунда по -рано...
Но закъсня...



Някой в съня ми от теб ме пропъжда
лягам си твоя събуждам се чужда
и този някой притегляме с ръце
всеки път когато тихо сгуша се до теб.

Колко пъти да посреща там
онзи спомен в съня ми ням
колко слепи дни ще се будя
разкъсана незнам.

Мразя се, че изтива нашето легло
Мразя се, че не търся твоята любов
всичко в мен знае, че е грешен този сън
колко искам да съм пак само твоя, но не съм.

Някой в съня ми дарява безбрежност
миг кратък с него за мене е вечност
и този някой в очите ми чете
как любов за него крия сгушена до теб.

Колко пъти да посреща там
онзи спомен в съня ми ням
колко слепи дни ще се будя
разкъсана незнам.

Мразя се, че изтива нашето легло
Мразя се, че не търся твоята любов
всичко в мен знае, че е грешен този сън
колко искам да съм пак само твоя, но не съм.

Мразя те...

Песента, влязла ми в кръвта...

Voici mon secret...

Моята снимка
Sweden
Обещавам, Никога да не забравям, че това е любов, която се случва веднъж в живота! И винаги да знам с дъното на душата си, че без значение какви предизвикателства ще ни разделят, винаги ще намерим път един към друг!

Последователи

Възникна грешка в тази притурка

Из чуждите дневници