Нищо не знаеш...

"Сега знам! Няма парфюм, който да ухае по-добре на кожата ми от аромата на твоите ръце. Няма други очи, в които така добре се отразява душата ми. Няма друго тяло, което да пасва идеално на извивките на моето. Сега знам! Лудостта ми си има име. Твоето. Не искам да оздравявам..."


- Някога обичал ли си друга повече от мен? - не бяха пръстите, написали въпроса.

Беше сърцето, което с всяка следваща буква забиваше по - бързо, и по бързо. Още по - бързо. Имах чувството, че всеки момент ще излезе от тялото ми, разкъсвайки плътта ми, неиздържаща на напрежението, скоростта и ускорението. Сякаш искаше да изкочи, размазвайки се по екрана, така че да не ми даде шанс да прочета отговора.

Отговора беше кратък и ясен. Недвусмислен. Две букви, два звука.

- Да.

Иска ми се сърцето ми да беше напуснало орбитата си. Да беше окъпало монитора с горещата си, червена кръв, така, че отговора да беше останал загадка. Неизвестното X.

Иска ми се сърцето ми да бе спряло. Kато повреден часовников механизъм. Времето да тече, но стрелките да не отброяват. Аз да съществувам, без да е нужно нещо в ляво да бие. И да не боли.

Болката от отговора не закъсня. Моментална и съкрушителна.

Няма смисъл да се споменава горчивия вкус в устата ми, свитото ми гърло, сякаш опитващо се да ме задуши. Няма да говоря за сълзите, които заваляха като из ведро. Никой чадър не би устоял на силата и последователността, с която валеше. Ще пропусна и липсата на въздух в дробовете ми, изненаджащия студ, който ме вледени и все още ме държи в прегръдките си трепереща.

Но сърцето ми...то беше в агония. Можех да усетя как се свива в бавни конвулсии и гърчове.
Всяко туп - туп беше заглушено от писъците в главата ми. Прехапвах устни, за да не крещя на глас. Всяко туп - туп не звучеше както би трябвало. Не беше туп - туп. Не беше дори само туп. Беше "Да". "ДА"! Отговорът, който би предизвикал сърдечен удар, ако бях малко по - стара. (още няколко часа до 20 - тия ми рожден ден...)
Сърцето ми агонизира. В главата ми отекват писъци. А можех да си спестя цялата тази животоубиваща болка.
Да се беше пръснало секунда по -рано...
Но закъсня...

2 коментара:

Това си е направо съкрушително, толкова добре описано, така почувствано, че КЪЛНА СЕ и аз го усетих! Да беше спряло... ако спираха така лесно, нямаше да изживеем толкова болка... но нищо, важното е, че накрая всичко ще свърши добре :)

Ако спираше при всяка такава болка...нямаше да има жив човек на планетата. Но тази болка ми е твърде позната, макар и по други поводи :)

Публикуване на коментар

Voici mon secret...

Моята снимка
Sweden
Обещавам, Никога да не забравям, че това е любов, която се случва веднъж в живота! И винаги да знам с дъното на душата си, че без значение какви предизвикателства ще ни разделят, винаги ще намерим път един към друг!

Последователи

Из чуждите дневници