Нищо не знаеш...

"Сега знам! Няма парфюм, който да ухае по-добре на кожата ми от аромата на твоите ръце. Няма други очи, в които така добре се отразява душата ми. Няма друго тяло, което да пасва идеално на извивките на моето. Сега знам! Лудостта ми си има име. Твоето. Не искам да оздравявам..."


Познаваш чувството. Когато всяка клетка кипи, когато онова влудяващо "туп - туп" до слепоочието ти си играе с последните ти останали нерви. Всички други са изпилени, скъсани, унищожени, на ръба да се скъсат. Като струните на китара, силно опънати, но не достатъчно, за да бъдат скъсани.
На ръба.

Чувството, когато кръвта ти бушува във вените, сърцето ти блъска безмилостно гръдният ти кош, опитвайки се да го разкъса, за да си проправи път навън...от гняв.

Чувството, когато аха, ръцете ти да затреперят и се усещаш как си се втренчил в тях, опитвайки се да ги овладееш.

Чувството, когато дишането ти е учестено, а ти се опитваш да вдишваш и издишваш бавно и равномерно. Но не ти се получава.
И това още повече те побърква.

Чувството, когато искаш да хванеш първото изпречкало ти се на пътя нещо и да замериш стената с него. Или направо себе си. Току виж всичките кипящи, врящи, горещи, изнервени, ескалирали до краен предел чувства, нерви, настроения просто изчезнат.
Виждали ли сте лекар да рови в току що разкървила се рана? Не! Той или тя, лекарката или лекаря, се опитват да спрат кръвотечението чрез притискане. Какво се случва когато нещо не си на кеф?! Идва някой умник, който ти се пише приятел или любовта на живота ти и почва разпита. "Какво ти е?", "Ама защо"...И сякаш вместо да спре болката, огорчението, обидата, гнева със силен натиск, то той я разчовърква едно хубаво, колкото да загубиш и малкото кръв....опс, нерви, които са ти останали.
Как се притиска току що разразила се нервна, яростна буря?! Не и с въпроси. Говори глупости, говори за времето, говори как си се оригнал публично пред родителите на гаджето или пък как ти се иска да си печеш бутчетата на Карибите. Приказвай безсмислици. Така притискаш болката. Така прогонваш лошите мисли. Така се окротява бурята.
Разбира се, не може напълно да изчезне...но ако можеш да помогнеш за миг със заличаването й...то защо са ти нужни тъпи въпроси...
Въпроси, които удвояват кризата. Въпроси, които събарят, докато си още на колене, защото все още не си могъл да се изправиш...
Въпроси, които превръщат бурята в стихийно бедствие...
I am mad...
Спестете ми въпросите. Нека си говорим за тамагочита. Или Телетъбис. Или кака Лара и "Милион и едно желания" по Канал 1, когато бях малка. Или просто да мълчим.
Заедно.

3 коментара:

Щом искаш - да помълчим. Наистина понякога това помага повече от каквито и да са други приказки.

Обожавах Милион и 1 желания...

за телетъбисите не се говори ... само се гледат!! http://www.youtube.com/watch?v=eC1tikkotVU и винаги могат да те накарат да се усмихнеш :)))

Публикуване на коментар

Voici mon secret...

Моята снимка
Sweden
Обещавам, Никога да не забравям, че това е любов, която се случва веднъж в живота! И винаги да знам с дъното на душата си, че без значение какви предизвикателства ще ни разделят, винаги ще намерим път един към друг!

Последователи

Из чуждите дневници