Нищо не знаеш...

"Сега знам! Няма парфюм, който да ухае по-добре на кожата ми от аромата на твоите ръце. Няма други очи, в които така добре се отразява душата ми. Няма друго тяло, което да пасва идеално на извивките на моето. Сега знам! Лудостта ми си има име. Твоето. Не искам да оздравявам..."

Истината е....
....че все още си ми муза.
....често мисля за теб.
...проверявам последната ти активност.
....някой ще бъде много наранен след този пост. Този път не ти.
....че, най - накрая съм готова да призная истината.
....че, и до днес ми липсваше по някаква садистично/мазохистично/психично - неуравновесена причина.
....че, нещата между нас не приключиха както трябва.
....че дори изобщо не приключиха.
....не приключиха, защото не можахме да седнем като хората и да си кажем всичко...право в очите.
....че ме е страх от погледа ти.
....че ме е страх, не толкова от самия ти поглед, а това, което бих могла да прочета в него.
....че и до днес аз просто не можех да продължа напред.
....че не бях готова да се разделим. Не и по този начин.
....че не бях готова да продължа живота си без теб.
....че, не можех да приема, че това е нашето ...The End.
....или пък може би можех да приема края, ако беше с едно Happy отпред.
....че след теб не мога да се доверявам напълно.
....че понякога се чудя какво е можело да бъде.
....че наистина те обичах.
....че след теб аз просто не съм същата.
....че често набирам номера ти, но точно преди да чуя сигнала за "свободно", натискам, червената слушалка.
....че не знам какво бих ти казала.
....че днес събрах смелост да те загърбя окончателно.
....че нищо друго няма значение, освен един, единствен човек.
....че се уморих да се измъчвам и самообвинявам заради теб и недовършения ни край.
....че днес, може да не е края на света за теб, но е краят на моите угризения, мисли и емоции по отношение на теб.
....че пречиш на настоящето ми.
....че не мога да му се насладя, заради теб.
....че, няма да позволя това да се случва и секунда повече.
....че времето не лекува всичко.
...че времето не лекува всичко(again). Но Емил го направи...

От днес...
....няма да си вече моя муза.
.....спирам да мисля за теб.
.....няма значение какво мислиш за мен.
.....съм благодарна на това, което имам и ще го оценявам.
.....нямам време да си губя времето в угризения.
.....няма значение какъв е бил краят.
.....няма да гледам назад.
.....всеки път, когато се опиташ да влезеш в мислите ми, ще си мисля за това какво съкровище имам до себе си и ще бъда благодарна, за това, че не ти, а той е в живота ми.
.....няма да ми липсваш! Няма защо да ми липсваш....
......си ненужен. За мен!
.......няма да сравнявам Емил с теб. Няма база за сравнение...
.......няма да се държа по начина, по който ти заслужаваш, с хора, които не заслужават....
.......няма да наказвам другите, заради твоите грешки.
.......ще повярвам в хората отново.
.......няма да живея в страх, че сърцето ми ще бъде разбито отново.
.......няма да се страхувам да обичам, да показвам и споделям чувствата си.
.....съм готова да те оставя напълно в миналото и да се радвам на настоящето.
.....ще бъда щастлива!

снимка: мое дело.

Дори аз да забравя, сърцето ми ще помни...


.


- Все още споменаваш името му.
Думите прозвучаха съобщително, но и с нотка на леко обвинение.
- Знам. - отвърна с чувство за вина.
-Мислиш ли за него?
Въпросът с повишена трудност. Въпросът, чийто отговор би оставил следи. Парещи и болезнени. Въпросът, чийто отговор не биваше, не трябваше и не искаше да изрича. Въпросът, който не трябваше да бъде задаван.
- Знаеш, че няма да ти хареса отговора. Тогава защо питаш? - отговори плахо и явно раздразнение се изписа по лицето й.
- Просто ми отговори! - категорично и ясно отсече. Заповеднически.
- Не ми повишавай тон! - надигна и тя отчаяно глас.
- Не сменяй темата! - вече ядосан и суров.
Нямаше измъкване. Трябваше да отговори.
- Понякога... - каза тихо, почти без глас, забивайки поглед в земята.
- Какво понякога?! - отговорът й далеч не му се понрави.
- Понякога мисля за него... - още по - тихо, шепнейки отговори.
- Какво си мислиш за него? - обидата и огорчението в гласа му пролучаваха от всяка дума.
- Сещам се понякога за някои случки...от миналото. - думите едва намериха път навън, сякаш й се искаше никога да не й се налага да ги изрича.
Истината. Признанието. Болката.
- Ти все още го обичаш. - същия съобщителен тон, като в началото на разговора.
Очите му обаче издаваха гнева му. Неговите най - големи предатели. Ако не беше забила празен поглед в земята, със сигурност щеше да осъзнае каква болка му бяха причинили думите.
- Аз обичам теб! - изкрещя в очите му и за пръв път двамата срещнаха погледите си.
Веднага съжали, че го беше погледнала. Очите му прогаряха дупки в сърцето й.
- Тогава защо мислиш за него? - отчаяно извика той.
- Не знам. - прошепна, а сякаш отговора й беше събрал цялата болка на света.
По треперенето в гласа й знаеше....следваше дъжда.



Живея в съмнения. Вечни и нестихващи. За всичко и всички.
Вярата ми никога не е на 100 процента, а купищата съмнения ме разкъсват на малки парчета. Дърпат ме във всевъзможни посоки. И никога сигурна. И никога спокойна.
Влюбена съм. До безобразие. До безумие. До лудост. До болка.
Обичам както никога досега. Не само, че ми дава крила, но и ме кара да се чувствам в безтегловност. Почти космически. Почти божествено.
Знам, че съм обичана. Чувствам го с всяка клетка, с всеки атом на тялото си. Доказва ми се постоянно. Казва ми се непрекъснато. Усещам го дори на 3000 км.
Аз обичам. И мен ме обичат.
Щастлива съм.
Но хората винаги си отиват. People always leave. Особено от мен. Всички рано или късно ме напускат. Преди мислех, че проблема е в другите, но ако всички напускат точно мен...е, явно аз съм проблема.
Страх ме е.
Страх ме е, че един ден няма да бъда обичана. Че един ден моя красив принц ще се събуди и ще осъзнае каква точно никаква принцеса не съм. Ще прогледне и ще установи как аз далеч не съм красивия лебед. Ще му просветне и ще разбере, че съм от грозните патета, на които не им е писано еволюират. Че не съм жаба тип "кандидат - принцеса". Че неговите целувки няма да ме превърнат в прелестно създание, заслепяващо всички с красотата си.
Аз съм си аз. И ничия магия, фея, целувка не променя факта, че съм разсеяна, вечно забравяща, трудно задържаща вниманието си върху нещо, вечно с ново мнение, постоянно спъваща се, падаща, толкова забляна, че се удрям многократно и във всевъзможни предмети, силно емоционална, напълно луда и неуравновесена, често недоволна и мрънкаща личност. Заради всичките ми съмнения, притеснения, угризения съм дори и пъзла. Страх ме е. Нима може най - прекрасното същество на планетата да съществува до непохватно, объркано и лудо същество като мен?! Никога.
И той ще се усети. Някога.
И това не само ще разбие сърцето ми. Това ще ме довърши. Напълно. Завинаги.
А аз съм убедена, че рано или късно той ще прогледне, ще се събуди, ще се опомни, ще разбере...че аз не съм лебед. Че аз не ставам за обичане.
Имам два избора.
Да се измъчвам и притеснявам кога ще ме зареже или да се наслаждавам на времето, което ми е отредено с него.
Избирам второто.
Да, аз съм човек на съмненията. Никога в покой. Никога спокойна.
Но и обичам както никога до сега. И ще направя всичко по силите ми, за да му се насладя. Един живот не би ми стигнал, но...
Ами ако утре се усети...в каква грешка е?!
Но аз все още имам днес...
И обичам!

Voici mon secret...

Моята снимка
Sweden
Обещавам, Никога да не забравям, че това е любов, която се случва веднъж в живота! И винаги да знам с дъното на душата си, че без значение какви предизвикателства ще ни разделят, винаги ще намерим път един към друг!

Последователи

Възникна грешка в тази притурка

Из чуждите дневници