Нищо не знаеш...

"Сега знам! Няма парфюм, който да ухае по-добре на кожата ми от аромата на твоите ръце. Няма други очи, в които така добре се отразява душата ми. Няма друго тяло, което да пасва идеално на извивките на моето. Сега знам! Лудостта ми си има име. Твоето. Не искам да оздравявам..."


И после бавно, но сигурно онова чувство се завръща. Рано или късно. Настанява се в главата ти по възможно най-противният начин и започва да те яде на малки порции. Забива бавно острите си зъби в плътта ти и боли ужасно. После грозно разкъсва парче след парче, докато те гледа нахално в очите. А ти не можеш да крещиш. Защото болката е ужасна. Ужасяваща...
Онова чувство е способно да те убива с години. По малко всеки ден. То се храни от кръвта ти. Порязва те нежно и пие жадно. Капка по капка. Кара клетките ти да гният и плътта ти да се разпада на отвратителни парцали. А ти нямаш сили да се съпротивляваш. Само мълчиш. Иска ти се да изкрещиш всичко и да прогониш чувството. И дори понякога успяваш да отвориш напуканите си устни. Но не успяваш да издадеш нито един скапан звук.

Има неща, които ти се иска да изтриеш от миналото си. И се впускаш в безсмислено търсене на подходящата гума и си готов да платиш каквато и да е цена за нея. Само че цял живот не успяваш да я откриеш и онова чувство продължава да те убива бавно. Чувството, че си изневерил. Някога. Преди време. Преди дори да разбереш, че това е твоят човек. Преди да почувстваш любовта. Преди въобще да усетиш, че искаш да свържеш целият си живот точно с този човек. Преди да научиш, че това е точно онази половина, която липсва в теб.
Жалкото е, че всички тези „преди” нямат значение когато онова чувство се завърне. Те някак не успяват да изиграят ролята на „обстоятелства, смекчаващи вината”. Защото чувството отново се завира в главата ти. Докато лакираш ноктите си в черно. Докато си миеш зъбите сутрин. Докато отпиваш от чашата горещ шоколад. Докато...
То просто се завръща и започва да се храни със съвестта ти.

Онова чувство е най-странното нещо, което ти се е случвало. Понякога те кара да се мразиш и да съжаляваш горчиво за глупостта, която си направил някога преди. Понякога обаче го обичаш силно. И си му ужасно благодарен. Защото онова чувство те е научило да различаваш истинските от фалшивите неща, вечните и тези, които минават за миг през живота ти. То те е научило да правиш разликата, да разпознаваш любовта измежду всички глупости, които приличат на нея. Научило те е как след много грешки, да усетиш точно от какво имаш нужда, за да спреш да се луташ. Завинаги.

1 коментара:

Защо е толкова вярно?

Публикуване на коментар

Voici mon secret...

Моята снимка
Sweden
Обещавам, Никога да не забравям, че това е любов, която се случва веднъж в живота! И винаги да знам с дъното на душата си, че без значение какви предизвикателства ще ни разделят, винаги ще намерим път един към друг!

Последователи

Из чуждите дневници