Нищо не знаеш...

"Сега знам! Няма парфюм, който да ухае по-добре на кожата ми от аромата на твоите ръце. Няма други очи, в които така добре се отразява душата ми. Няма друго тяло, което да пасва идеално на извивките на моето. Сега знам! Лудостта ми си има име. Твоето. Не искам да оздравявам..."

Имам толкова много за казване, а думите ги няма. Не ми стигат, не са достатъчни, за да опишат цунамито, торнадото, бурята от емоции, която ме блъска в границите на съзнанието и разума ми и пределите на сърцето ми.

Чувствам се абсолютен шизофреник. На n - та степен.
Защото те искам толкова болезнено силно, толкова непреодолимо, толкова истински и реално, че чак се страхувам...Не от любовта си, а за сърцето си...
Защото колкото и да не искам да наказвам някой за чужди грешки...колкото и да искам да си оставя психичния и емоционален багаж там, където му е мястото - в миналото, аз все още го влача...Страхът...че ще боли. ОТНОВО...
Защото бих дала много, за да се получи това между нас. Защото в теб откривам себе си. А в същото време си толкова по - различен от мен. Защото ме караш да се усмихвам и връщаш в мен чувства, които не вярвах, че все още мога да изпитвам. Защото не си като другите. Защото си различен. Ти си най - различният и уникален мъж, който някога съм срещала. Най - добрия. Най - зрелия за годините си. Този, който може да ме подчини и овладее опърничевостта ми не със сила, чрез уважението, което носиш и всяваш у другите. Харесва ми. Харесва ми веднъж да съм слабата. Веднъж и аз да съм незрялата, веднъж и аз да има какво да науча...Защото ти изкарваш страни от моя характер, за които преди е нямало основи да се развият...Правиш ме по - добър човек, по - усмихнат, по - щастлив.
Но всъщност няма значение колко много искаш някой, ако той не те иска. Няма значение какво искаш и си готов да дадеш, ако другият не желае да го получи. Няма значение дали ще изплачеш всичките сълзи на света и ще крещиш докато и последната ти гласна струна се скъса...Ако другият няма очи да види, уши да чуе...и сърце, което да отвори именно за теб.
Чувствата не се наливат с фуния. Не се прехвърлят с usb - памет. Не става да бърннеш един диск с чувствата си и да ги инсталираш в нечие друго сърце.
За да се получи е нужна знаимност и отдаденост. Защото ти може да си готов на всичко, но другият да не иска да си мръдне дори пръста за теб. Може да си готов да го обичаш от дъното и дълбините на сърцето и душата си, но той ако не иска именно твоята любов...всичко е безсмислено.
Затова ме е страх...Страх ме, че няма да получа взаимността, за да се получи между нас. Страх ме е, че аз ще се боря за нещо самичка. А сам война е войн, но не и на любовният фронт. Там битката е за двама..Които се борят един за друг. За да има "тях".
Именно страха ми ме кара да искам да се откажа. Да търся малки дефекти, и недостатъци, неправилно използвани думи...нещо, за което да се хвана, за да си отида...За да се откажа...За да не ме нараниш. За да не ме боли...
И всъщност не ТИ...аз съм способна да се самонараня, ако тръгна на смъртоносна и самоубийствена мисия. Защото жените обичаме сляпо...И искаме да се борим, искаме да завоюваме любовта ви..Но любовта или я има или не. И всички битки са излишни и напразни...
Страх ме е да бъда камикадзе. Страх ме е и си търся причини да се откажа...да развея бялото знаме още преди да съм сигурна сложил ли си си ризницата за битката...За нас..за да има "нас"...
Непреодолимо те искам. Също толкова непреодолимо чувството ми за самохранение крещи да си спасявам задника час по - скоро..Преди да стане напечено...Преди да стане твърде късно...
Аз съм в непрестанна битка и диалог със себе си. С това кое искам по - силно...Да те обичам...или да се спасявам. Да изчакам, за да видя дали ще се бориш наравно с мен, или от сега да развея бялото знаме.
Страх ме е...толкова ме е страх. И съм толкова раздвоена...
Защото те искам...толкова колкото не съм искала никой друг през целият ми живот...

В оригиналната приказка на Андерсен за Малката Русалка няма щастлив край... Принца избира друга, а русалката се превръща в морска пяна...

Да бягам сега, когато все още има шанс да се спася или да рискувам, да се превърна в пяна разбиваща се в острите скали на собственото си разочарование и заслепение...
Да пусна ли меча, приготвен за битка и да бягам където ми видят очите...или да дочакам момента, в който ще знам, ще се бориш ли наравно и до мен...или ще се окаже, че битката за двама се е разигравала само в моята глава...

Защото да обичаш, значи да дадеш възможността на някой да те унищожи, вярвайки, че няма да го направи..Нали?!

НАЛИ?!


2 коментара:

О боже, Теди! .. тръпки ме побиваха докато го четох .. Всичките ми мисли, чувства, въпрости ...претворени в думите ти .. както само ти можеш! Ужасно е. Фактът, че им позволяваме да ни влияят така ... и скапаната дилема. И страхът. Но насила хубост не става .. само търпение трябва. И сила, мноого сила, за да не потънеш повече от необходимото. (hug)

Както винаги побъркваш с всяка дума, Теди...
Мисля си, че в крайна сметка няма как да знаеш дали и той ще се бори или не. Можеш единствено да дадеш най-доброто от себе си и да се надяваш, че той е правилния човек. Все пак, whatever happens. Прави каквото ти подсказва сърцето, пък каквото и да стане, поне няма да си предала самата себе си, а ще си следвала онова, което желаеш докрай. Мечкиии!

Публикуване на коментар

Voici mon secret...

Моята снимка
Sweden
Обещавам, Никога да не забравям, че това е любов, която се случва веднъж в живота! И винаги да знам с дъното на душата си, че без значение какви предизвикателства ще ни разделят, винаги ще намерим път един към друг!

Последователи

Възникна грешка в тази притурка

Из чуждите дневници