Нищо не знаеш...

"Сега знам! Няма парфюм, който да ухае по-добре на кожата ми от аромата на твоите ръце. Няма други очи, в които така добре се отразява душата ми. Няма друго тяло, което да пасва идеално на извивките на моето. Сега знам! Лудостта ми си има име. Твоето. Не искам да оздравявам..."


Защото любовта ми прилича на сън. От който упорито отказвам да се събудя. Защото обичам като на сън...със затворени очи, единствено със чувства.

Защото ми се струва толкова реално, толкова истинско. Сякаш е наистина. А когато утрото настъпва ми е трудно да повярвам, че не се е случило. Можеш да я усетя, можех да я почувствам, дишах я, извижявах я и съществувах чрез нея. Ухаеше дори на нея. Любов.
След време разбрах...била е моята любов. Обичах те като за двама ни. Защото в сърцето ти, така и не намери място за мен.
Беше от онези сънища, които хората наричаме кошмари. Но моята мазохистична същност се наслаждаваше дори на болката, на сълзите, на отчаянието...това можеше единствено да ми предложиш, а аз го приемах на драго сърце, защото се научих да се задоволявам с трохите, остатъците. Защото бях щастлива дори на малкото, което получавах. Вярвах, че това е любовта ти. Каква глупачка и наивница само. Вярвах, че с времето, ако ти покажа силата на търпението си(което по принцип не притежавам, но заради теб се научих да го имам) , ако се боря за теб и любовта си без значие как и какво ми струва, ако ти покажа колко безрезервно и всеотдайно мога да те обичам, независимо какво ми причинаваш...Вярвах, че един ден ще видиш всичко това, което другите виждаха и не проумяваха...Безусловната ми любов към теб.
Вярвах, че болката е част от борбата. Вярвах, че сълзите, които изплаках, не са пропилени напразно. Вярвах, че ако ти дам най - доброто от себе си, ще бъдеш щастлив. Вярвах, че ако получиш всичко, за сметка на сърцето ми и Ада, през който минах...ще ме обичаш. Защото ще знаеш колко ми е струвало да обичам аз теб. И колко непоносима и огромна цена бях готова да платя, само за да разбереш, това което всички останали отдавна знаеха...колко безумно те обичам..
След време разбрах, че няма значение нищо от това за теб. Просто дори "всичко" не е достатъчно за теб. Остана глух за думите ми, молбите ми, обещанията ми. Остана сляп за сълзите ми, действията ми, битките и раните, които понесох...тези, които ти ми причини, нужно ли е да ги споменавам?! Остана безчувствен за сърцето ми...
Kaк можех да допусна, че всичко е плод на болното ми въображение, че си толкова фалшив и измислен?! Как като можех още да си спомня, сладко - соленият вкус на устните ти по моите? Как като аромата ти се носеше наоколо, сякаш току що си си тръгнал? Как като все още ясно мога да чуя твоето "Обичам те", сякаш току що си го изрекъл? Как като още помня, сякаш беше вчера, как заспиваше и притихваше до мене уморен, а в съня си изглеждаше толкова невинен? Как когато още усещам топлината на ръката ти, вплетена в моята? Как когато още чувствам биенето на сърцето ти в същия такт и темпо, в които бие и моето? Как да повярвам, че лъжеш толкова изкусно? Как да повярвам, че за теб всичко е било игра и убиване на време? Как?!

Сън, който прилича на някакъв извратен, психо-трилър, в които се боря за оцеляване. А на теб дори ти доставя удоволствие да ме гледаш как се гърча от болка...Сън, в който ти си моят Маркиз дю Сад...Моят личен садист, който ме научи да обичам болката и да живея чрез нея...да бъда благодарна, че ме боли и да се моля за още...Защото това е всичко, което можеш да ми предложиш. Личният ми мазохистичен рай... Или пък ад...

Ти си моят красив кошмар...
Твърде дълго те сънувах и е време вече да се събудя...


Никога не съм харесвала твърде лесните неща. Никога не ми е тежало да давам и влагам от себе си, приемала съм го като предизвикателство, израстване, борба за оцеляване, сбъдване на мечтите.

Но този път е твърде сложно. И не защото обстоятелствата са такива, а защото си мислиш, че можеш да аранжираш и режисираш събития и сценарии.
Не искаш да си твърде лесен. Достатъчно е да си себе си, а не да полагаш нечовешки усилия за да ми покажеш колко трудно мога да те имам.
Не искаш да загубя интерес. Но точно това се случва. Сякаш постоянно трябва да насилвам и бутам нещата, за да се случват. Чувствам се като изнасилвач. Насилвам, насилвам....А уж нещата трябвало да се случват от самосебе си.
Не искаш да те възприемам като даденост. Но аз не го правя. И нямам подобни намерения. Знам кой си, знам какъв си. Не е нужно всячяски да ми го показваш и напомняш. Аз не съм забравила.
Може би това е начина ти да ме мотивираш да се боря. Съжалявам, този филм отдавна свърши.
Нещото което най - силно може да ме отблъсне е липсата на желание за мен, за "нас". А твоите смесени сигнали...ме объркват. Имам нужда от сигурност. А не от още препускащи мисли в главата си, които да създават допълнителен хаос в така или иначе неподредената ми глава, изпълнена със съмнения, предположения и въпроси.
Казваш ми, че си противореча. Но ти си човека, който казва, че всичко зависи от нас, а в следващия момент търси оправдание в обстоятелствата.
Ти казваш, че ме обичаш, но не ми вярваш напълно.
Ти ми казваш...твой съм, а в следващата секунда се оказва, че си имал в предвид само тази седмица, защото графика ти не е толкова препълнен.
Казваш, че не зная какво искам. Грешиш. Ти си нямаш ни най - малка представа искаш ли ме наистина и готов ли си да поемеш последствията, които биха последвали. Страх те е. Страх те да ми вярваш. Страх те да ме обичаш. Страх те е да рискуваш заради мен.
Не съм сигурна дали можеш да преодолееш страховете си. Не съм сигурна би ли рискувал...с мен. Не знам, ако ти се наложи да избираш дали ще бъда твоят избор. Не знам дали гредаш на мен насериозно, или всичко опира до хормони.

Знам, че ме искаш. Но колко? Искаш ли ме повече от всичко друго, така че да избереш мен?
Знам, че имаш чувства. Но достатъчни ли са, за да преодолееш страховете си?
Знам, че ме обичаш. Но обичаш ли свободата си повече?

п.с. I can't do this anymore...I just can't...



Усещам дъха ти, галещ врата ми. Горещ, изгарящ. Зад мен си и всичко, което трябва да направя е да се обърна и да впия хищно устни в твоите. Почти до кръв. Толкова силно те искам. Държиш ме толкова близко до себе си. Телата ни са плътно прилепнали без сaнтиметър разтояние. Извивките ми перфектно съвпадат с твоите.

Сякаш искаш да ми прошепнеш, но устните ти са твърде заети да изучават врата ми. С целувки, които спират дъха ми, за сметка на твоя, който се разлива по мен...
Усещам пулса ти. Сърцето ти е бие толкова бързо и силно. Аритмия, която ме побърква. Знам, че е заради мен. Знам, че те влудявам.
Ударите на сърцето си са заглушени единствено от учестеното ти дишане. Накъсано, неравномерно...от възбуда.
Бавно описваш до една извивките на тялото ми. Познаваш ме дори на тъмно...
Не знам какво ми правиш, но никога не е достатъчно. Искам още и още, сякаш никога не ще ти се наситя.
Единствените желания, които имам са свързани единствено с теб, точно в този момент. Сякаш света е спрял да съществува. Или живеем, откъснати в паралелна реалност.
Устните ми са плътно по теб. Навсякъде. Там, където знам, че най ти харесва.
Ноктите ми се забиват хищно в гърба ти, така че да оставят следи. Спомен, за това колко страстно съм била твоя.
Телата ни са преплетени едно в друго. И сякаш сме едно цяло.

Съществуваш само ти. Съществувам само аз. Съществуваме само ние.

***
Капките пот по челото ти са от мен. И тази нощ съм те уморила в съня ти...




Ако те бях срещнала по - рано, щях да те подмина. Щяхме да се разминем. Не за друго. Просто сме толкова различни вселени. Въпреки, че си приличаме. Въпреки, че откривам себе си в теб.
Ако те бях срещнала по - рано, нямаше да видя това, което виждам в теб ДНЕС.
Ако те бях срещнала по - рано, нямаше да имам чувствата, които изпитвам към теб сега.
Ако те бях срещнала по - рано, нямаше да имам търпението, зрялостта и отговорността да се справя с теб. Да се справя с мен. Да се справя с нас.
Ако те бях срещнала по - рано, нямаше да мога да оценя всичко, което можеш и имаш да ми дадеш. Всичко, което получавам от теб. Всичко, за което съм мечтала...
Ако те бях срещнала по - рано, щях да чувам какво ми казваш, но нямаше наистина да се вслушам в думите ти.
Ако те бях срещнала по - рано, сърцето ми нямаше да те познае. Защото понякога сме заслепени от грешните хора и измислени, изфантазирани чувства.
Ако те бях срещнала по - рано, умът ми, разумът ми нямаше да ми позволят да се влюба в човек като теб. Въпреки, че си прекрасен.
Срещнах те именно в най - подходящият момент.
Тогава, когато разбрах какво е да обичам. Тогава, когато се научих как боли от любовта.
Тогава, когато отворих сърцето си. Тогава, когато кърпех раните по него, за да е отново цяло, макар и в белези.
Тогава, когато бях допуснала милиони грешки с чернови....И беше време да се срещна с беловата, с която е недопустимо да се правят грешки. И аз не правя, защото съм си научила уроците.
Тогава, когато изплаках всичките си сълзи и направих място единствено и само за усмивки.
Тогава, когато се научих да признавам грешките си, да не мрънкам, да не правя драми.
Тогава, когато завинаги успях да обърна гръб на миналото и да гледам единствено и само към настоящето.
Тогава, когато мъжете преди теб се оказаха просто опит, който ми е жизненонеобходим да те запазя. Да ни запазя. Нас. Мен и теб.
Тогава, когато научих, че няма смисъл да се променям, за да бъда обичана, а е достатъчно да бъда себе си.
Тогава, когато разбрах колко мога мога да обичам. Колко много мога да ТЕ обичам...
Тогава, когато паднаха всичките ми притеснения и задръжки.
Тогава, когато не остана и следа от огромното ми иначе чувство за вина...
Тогава, когато вече бях готова за теб и любовта ти.
Тогава, когато разбрах, че е правилно да бъдеш с този, който те приема такъв, какъвто си. И те обича.


Тогава, когато те измечтах...СЕГА!
Готова съм да те обичам...



Voici mon secret...

Моята снимка
Sweden
Обещавам, Никога да не забравям, че това е любов, която се случва веднъж в живота! И винаги да знам с дъното на душата си, че без значение какви предизвикателства ще ни разделят, винаги ще намерим път един към друг!

Последователи

Възникна грешка в тази притурка

Из чуждите дневници