Нищо не знаеш...

"Сега знам! Няма парфюм, който да ухае по-добре на кожата ми от аромата на твоите ръце. Няма други очи, в които така добре се отразява душата ми. Няма друго тяло, което да пасва идеално на извивките на моето. Сега знам! Лудостта ми си има име. Твоето. Не искам да оздравявам..."


Защото любовта ми прилича на сън. От който упорито отказвам да се събудя. Защото обичам като на сън...със затворени очи, единствено със чувства.

Защото ми се струва толкова реално, толкова истинско. Сякаш е наистина. А когато утрото настъпва ми е трудно да повярвам, че не се е случило. Можеш да я усетя, можех да я почувствам, дишах я, извижявах я и съществувах чрез нея. Ухаеше дори на нея. Любов.
След време разбрах...била е моята любов. Обичах те като за двама ни. Защото в сърцето ти, така и не намери място за мен.
Беше от онези сънища, които хората наричаме кошмари. Но моята мазохистична същност се наслаждаваше дори на болката, на сълзите, на отчаянието...това можеше единствено да ми предложиш, а аз го приемах на драго сърце, защото се научих да се задоволявам с трохите, остатъците. Защото бях щастлива дори на малкото, което получавах. Вярвах, че това е любовта ти. Каква глупачка и наивница само. Вярвах, че с времето, ако ти покажа силата на търпението си(което по принцип не притежавам, но заради теб се научих да го имам) , ако се боря за теб и любовта си без значие как и какво ми струва, ако ти покажа колко безрезервно и всеотдайно мога да те обичам, независимо какво ми причинаваш...Вярвах, че един ден ще видиш всичко това, което другите виждаха и не проумяваха...Безусловната ми любов към теб.
Вярвах, че болката е част от борбата. Вярвах, че сълзите, които изплаках, не са пропилени напразно. Вярвах, че ако ти дам най - доброто от себе си, ще бъдеш щастлив. Вярвах, че ако получиш всичко, за сметка на сърцето ми и Ада, през който минах...ще ме обичаш. Защото ще знаеш колко ми е струвало да обичам аз теб. И колко непоносима и огромна цена бях готова да платя, само за да разбереш, това което всички останали отдавна знаеха...колко безумно те обичам..
След време разбрах, че няма значение нищо от това за теб. Просто дори "всичко" не е достатъчно за теб. Остана глух за думите ми, молбите ми, обещанията ми. Остана сляп за сълзите ми, действията ми, битките и раните, които понесох...тези, които ти ми причини, нужно ли е да ги споменавам?! Остана безчувствен за сърцето ми...
Kaк можех да допусна, че всичко е плод на болното ми въображение, че си толкова фалшив и измислен?! Как като можех още да си спомня, сладко - соленият вкус на устните ти по моите? Как като аромата ти се носеше наоколо, сякаш току що си си тръгнал? Как като все още ясно мога да чуя твоето "Обичам те", сякаш току що си го изрекъл? Как като още помня, сякаш беше вчера, как заспиваше и притихваше до мене уморен, а в съня си изглеждаше толкова невинен? Как когато още усещам топлината на ръката ти, вплетена в моята? Как когато още чувствам биенето на сърцето ти в същия такт и темпо, в които бие и моето? Как да повярвам, че лъжеш толкова изкусно? Как да повярвам, че за теб всичко е било игра и убиване на време? Как?!

Сън, който прилича на някакъв извратен, психо-трилър, в които се боря за оцеляване. А на теб дори ти доставя удоволствие да ме гледаш как се гърча от болка...Сън, в който ти си моят Маркиз дю Сад...Моят личен садист, който ме научи да обичам болката и да живея чрез нея...да бъда благодарна, че ме боли и да се моля за още...Защото това е всичко, което можеш да ми предложиш. Личният ми мазохистичен рай... Или пък ад...

Ти си моят красив кошмар...
Твърде дълго те сънувах и е време вече да се събудя...

0 коментара:

Публикуване на коментар

Voici mon secret...

Моята снимка
Sweden
Обещавам, Никога да не забравям, че това е любов, която се случва веднъж в живота! И винаги да знам с дъното на душата си, че без значение какви предизвикателства ще ни разделят, винаги ще намерим път един към друг!

Последователи

Възникна грешка в тази притурка

Из чуждите дневници